Пеещата галерия

— Значи ние разполагаме с трупа и с едно парче пергамент — сър Джон въздъхна, — а хората на шерифа — със скъпоценностите на мъртвеца. Предполагам, че те ще са и последните, които ще ги видят — добави той горчиво, а после сведе поглед. — Ръцете на обесения бяха свободни, нали?

— О, да — отвърна дребосъкът. — Просто си висеше от една от гредите, поклащайки се като листо на вятъра. Елате, ще ви покажа!

Пазачът на стражевата кула поведе Кранстън и Ателстан надолу по стълбището. После тримата минаха покрай затворената врата на стаичката, зад която многобройната челяд на дребосъка бучеше като цяла орда демони, излязоха от кулата и тръгнаха покрай реката. Накрая се спуснаха по някакви груби стълби, изсечени направо в камъка, и се озоваха под моста.

— Внимавайте! — извика дребосъкът.

Кранстън и Ателстан нямаха нужда от предупреждение. Темза беше изпълнила коритото си и бурните й вълни се плискаха в краката им, сякаш се опитваха да ги хванат и да ги завлекат под тъмната водна повърхност. Мостът лежеше върху деветнайсет огромни свода. Веши беше решил да се обеси на най-близкия. Търговецът явно се беше покатерил върху една от поддържащите греди, беше завързал за нея парче въже, беше надянал примката на врата си и просто беше скочил от грамадната каменна основа. Част от въжето все още висеше от гредата, люлеейки се точно над реката.

— Защо някой би се обесил тук? — попита Кранстън.

— Правили са го и преди — отвърна пазачът. — Независимо дали са решили да се бесят, или да се давят, самоубийците винаги избират моста. Явно с нещо ги привлича!

— Може би идват тук, защото мостът им напомня за тънката нишка между живота и смъртта — отбеляза Ателстан, а после погледна към Кранстън. — В един трактат на Бартоломю Англичанина12 също се споменава за странната склонност на хората да избират мостовете за място, където да умрат.

— Предай на Бартоломю Англичанина моите благодарности — отвърна коронерът хладно, — но наблюденията му не обясняват защо Веши е дошъл тук по тъмно, надянал е примка на врата си и се е обесил.

— Тук често идват проститутки — обади се дребосъкът. — Водят и клиентите си.

— Е, монахо, какво казва Бартоломю Англичанина по този въпрос?

— Не знам, но когато разбера, ти си първият, комуто ще кажа!

После коронерът и секретарят му отново разгледаха въжето и — спокойни, че са видели всичко — се изкачиха обратно по каменните стълби. Щом се озоваха на пътеката над речния бряг, Кранстън благодари на пазача за старанието му и пъхна няколко монети в ръцете му.

— За децата — промърмори той. — Купи им малко сладкиши.

— Ами трупът?

Кранстън вдигна рамене.

— Прати съобщение до сър Ричард Спрингал в Чийпсайд. Кажи му, че тялото на Веши е при теб. Ако той не го прибере, хората на шерифа, които са окрали скъпоценностите му, все ще му осигурят някакъв гроб.

— Да, на кръстопътя — ококори се пазачът на стражевата кула.

— Какво имаш предвид?

— Има предвид — намеси се Ателстан, — че Веши сам е отнел живота си. Това значи, че сърцето му трябва да бъде прободено с дървен кол, а трупът му — погребан на кръстопът. В провинцията все още постъпват по този начин със самоубийците. Твърди се, че така измъчените им души няма да тръгнат да бродят наоколо. Но какво значение има това? В крайна сметка става дума само за една тленна обвивка. По-важна е душата, а аз обещавам да спомена тази на Веши в молитвите си.

И така, коронерът и помощникът му се сбогуваха с дребния пазач и си прибраха конете. После обаче видяха, че пътят е почти непроходим, и решиха, че ще е най-добре да продължат пеша. Тълпата беше многолюдна и врявата беше така оглушителна, че хората не можеха да се чуят какво приказват. Двамата спътници можаха да си отдъхнат едва когато стигнаха до Чийпсайд, където улицата стана по-широка и човек вече нямаше чувството, че постройките от двете страни го притискат. Ателстан потупа Филомел по муцуната и погледна към плувналия в пот Кранстън.

— Защо му е било на Веши да се самоубива? — обади се монахът.

— Не питай мен, по дяволите! — тросна се Кранстън, попивайки потта от лицето си. — Ако не беше той, сега аз щях да се наливам в „Кръстосаните ключове“, а ти щеше да си се прибрал в порутената си църква, за да храниш проклетия си котарак, да гледаш глупавите си звезди или пък да се опитваш да спасиш душата на поредния злодей, който с радост би ти прерязал гърлото!

Ателстан се ухили.

— Усещам, че имаш нужда да се подкрепиш, сър Джон. Прекара тежка сутрин. Напрегнатата работа на коронера би могла да пречупи и много по-слаб от теб човек.

Кранстън злобно се взря в монаха.

— Благодаря ти, братко — рече той. — Думите ти са като еликсир за душата ми.

— Мир тебе, синко — отвърна подигравателно Ателстан и посочи с пръст. — Къщата на Спрингал е ето там. А тук — той се обърна и махна по посока на една голяма и набиваща се на очи табела — е кръчмата „Агнец Божий“. Тялото има нужда от храна и пиене — монахът се ухили. — А твоето, каквото е голямо — повече от всяко друго!

Кранстън тържествено се потупа по внушителния си търбух.