Пеещата галерия

— Убеден ли сте? — обърна се към него Кранстън, подпирайки винената чаша върху тлъстото си бедро. — Вярно, че паметта понякога ме лъже, но ми се струва, че преди осем месеца тук имаше още един смъртен случай.

Лейди Изабела пребледня, а сър Ричард сведе поглед.

— Не!

— Хайде, хайде! — излая сър Джон. — Сигурен съм, че имаше нещо такова.

— Прав сте — отвърна тихо лейди Изабела. — Сър Ричард е забравил — тя предпазливо погледна към Кранстън, сякаш вече си даваше сметка, че коронерът не е такъв глупак, на какъвто се прави. — Тогава почина Юдо.

— Разбира се, Юдо — рече Кранстън. — Кой беше той?

Сър Ричард вдигна поглед.

— Един млад паж. Падна от един прозорец в двора и си счупи врата. Така и не разбрахме как е станало, макар сър Томас да смяташе, че момчето вероятно е участвало в някаква глупава игра. Умря на място. Главата му се разцепи, а вратът му се прекърши като вейка.

Кранстън пресуши чашата си и засия от задоволство. После се ухили лукаво по посока на Ателстан, който го изгледа сърдито — коронерът трябваше да му каже за това!

— Точно така, смъртта на Юдо. По онова време аз имах треска, но добре си спомням заключението, което беше направено. Клетото момче! — промърмори Кранстън. — Тази къща явно е урочасана — той се изправи и прикова аудиторията си с поглед. — Настоявам всички да внимавате! Тук, изглежда, витае някакво ужасно зло, което може да отнеме още животи! Лейди Изабела, сър Ричард… — коронерът се поклони и излезе от стаята.

При вратата Ателстан спря и погледна назад. Всички присъстващи все още стояха по местата си и не смееха да помръднат.

— Сър Ричард?

— Да, братко?

— Ще ми разрешите ли пак да се кача на тавана, където се е обесил Брамптън?

— Разбира се. Но, както вече ви казах, тялото му беше увито в саван и отнесено в „Сейнт Мери льо Боу“.

Монахът се усмихна.

— Да, знам, но има нещо, което трябва да проверя.

И така, Ателстан помоли Кранстън да го почака отвън и тръгна да се изкачва по стълбището. На първата площадка той спря и реши да хвърли един поглед на Пеещата галерия. После обаче така се унесе в мислите си, че когато Алингам го докосна по рамото, подскочи от уплаха.

— Мога ли да ви помогна, братко?

Дългото лице на търговеца изглеждаше още по-печално от предния ден и монахът можеше да се закълне, че е плакал.

— Не, мастър Алингам, благодаря ви. Предполагам, че вече сте чули за смъртта на мастър Веши…

Търговецът скръбно кимна.

— Горкият човек! — промърмори Ателстан. — Но сигурно не знаете защо е посегнал на живота си, нали?

— Измъчена душа беше той — отвърна Алингам. — Измъчена от собствените си страсти — търговецът замълча. — Единственото необяснимо нещо беше, че не спираше да повтаря: „Бяха само трийсет и една.“

— Имате ли представа какво значи това?

— Не. Вчера, когато отидохме в стаята на сър Томас, го чух да си мърмори същото нещо — Алингам присви очи. — Каза: „Само трийсет и една, сигурен съм, че бяха само трийсет и една.“ Спомням си го — продължи той, — понеже Веши изглеждаше озадачен и разстроен.

— Знаете ли какво е имал предвид?

Алингам стисна устни.

— Не, братко, не знам. Но ако разбера, ще ви кажа. А сега — сбогом.

След тези думи търговецът продължи надолу по дървеното стълбище, а Ателстан прекоси галерията и се качи на тавана. Когато отвори вратата, му се прииска да си беше взел свещ. В помещението беше тъмно и влажно. Монахът потръпна. Наоколо сякаш витаеше някакво ужасно зло. Възможно ли беше църковните отци да са били прави, твърдейки, че душите на самоубийците остават завинаги на мястото, където са умрели притежателите им? Дали душата на Брамптън не се рееше наоколо, осъдена да се скита между рая и ада за вечни времена?

Ателстан прекрачи прага и се огледа. Зловещите останки бяха махнати от масата, а подът беше пометен. Изобщо помещението изглеждаше доста по-чисто и подредено от предния ден. Сега обаче се питаше какво тук му бе направило впечатление миналия път, а впоследствие се беше размърдало в паметта му? Какво не беше на мястото си? Монахът се облегна на стената, отчаяно опитвайки се да си подреди мислите, но споменът все му се изплъзваше. Той въздъхна, огледа се още веднъж и тръгна да се връща, за да се присъедини към сър Джон.

Коронерът нервно пристъпваше от крак на крак, като гледаше да стои по-близо до стената на къщата и по-далеч от тълпата, която вече изпълваше Чийпсайд. Когато видя помощника си, той побърза да го придърпа по-близо до себе си.

— Лъжат, нали, братко? Нещо не е както трябва, но какво?

— Не знам, сър Джон, но за поведението им може да има много логични обяснения. Например нещо може да не е наред, но те да не го осъзнават. Възможно е и нещо да не е наред и само един или двама да знаят истината. И последно — нещо може да не е наред, но това да е известно единствено на някого извън къщата.

— Като например на кого?

Ателстан се огледа наоколо и сниши глас.

— Като например на милорд Гонт или дори на съдия Фортескю. В крайна сметка съдията вече ни излъга, като ни каза, че си е тръгнал от къщата на Спрингал, когато са забили вечерните камбани. Сър Ричард твърди, че това е станало доста по-късно.