Пеещата галерия

Сър Джон потри бузата си.

— Да, около съдия Фортескю действително има нещо нередно. Дори не знаем каква причина е имал да присъства на онова тържество. Защо му е било да вечеря заедно с някакъв си лондонски търговец, а? — коронерът злобно се ухили, захапвайки долната си устна със здравите си бели зъби. — Нямам търпение да задам същия въпрос и на самия съдия, но сега е време да се подкрепим. А, за малко да забравя! — Кранстън се усмихна и се потупа по кесията. — Взех стъкленицата с отрова, която се предполага, че е използвал Брамптън — той вдигна показалец и се почука от едната страна на носа13. — Имам една идея, но ще ти я кажа после. В момента имам нужда от питие!

Глава четвърта

Ателстан се беше надявал, че апетитът и жаждата на сър Джон са били обуздани, но коронерът очевидно беше ненаситен и същевременно — неспособен да се поучи от опита си. И така, монахът скръбно последва Кранстън, който прекоси улицата и тръгна право към кръчмата „Агнец Божий“. Щом се озова в сумрачния салон и вдиша топлия и сух въздух там, коронерът тутакси се почувства като у дома си. След това той изпъчи грамадния си търбух и с негова помощ си запроправя път между амбулантните търговци, занаятчиите и фермерите, които вече пропиваха печалбата си от пазарния ден.

Сър Джон седна на една маса в ъгъла и поздрави слугинята, която наливаше ейл, все едно беше отдавна изгубената му сестра. В действителност жената изглеждаше като същинско превъплъщение на сатаната. Носът й беше гърбав и постоянно течеше, кожата й беше груба като зебло, очите й бяха мътни и кървясали, устата й не спираше да преживя, а пръстите й бяха покрити с мръсотия чак до кокалчетата. Облеклото й се състоеше от яркозелена наметка и червена рокля, която висеше на няколко пръста над покапаните й с лой обувки. Гледайки я, Ателстан се помоли на Бог да му прости, че изпитва към нея единствено отвращение. Слугинята с дебелите си бедра, мръсна сивкава коса и лице, сбръчкано като свинско ухо, изглеждаше като някоя парцалива вещица, излязла право от ада. Монахът седна и продължи да се взира в нея. После си спомни красивата лейди Изабела и се зачуди как е възможно жените да бъдат толкова различни. „Е, с тази поне няма опасност да наруша обета си!“ — каза си той мрачно.

Колкото до Кранстън — той се държеше със слугинята, сякаш двамата бяха стари приятели, ласкаеше я и й подхвърляше закачки. В отговор тя дяволито му намигна, намеквайки, че е готова да задоволи всичките му нужди.

— Ах, ти, палавнице! — рече й коронерът и отвърна на намигването й. — Първо ни дай да хапнем и да пийнем, пък за другото ще видим после.

Слугинята се отдалечи с кикот, след което се върна, за да им поднесе по една преливаща чаша с ейл и един общ поднос, пълен с месо, овъргаляно в лук и праз и плуващо в море от мазнина. Кранстън веднага започна да тъпче устата си с храна. После пресуши едната чаша, а щом монахът му кимна, изгълта и следващата.

— Защо не ядеш, братко?

Ателстан само се ровеше из месото от своята страна на подноса.

— Не съм гладен. Чудя се какво ще правим.

Сър Джон вдигна поглед към почернелия таван и с умиление се взря в свинския бут, окачен на гредите, за да се опуши.

— Нямаме кой знае какъв избор — отвърна той с пълна уста. — Разбира се, за всички е ясно, че в случая има нещо гнило, но за съжаление, не разполагаме с никакви доказателства. Остава ни единствено да опишем всичко в доклад и да изпратим копие на шерифа, а после да се върнем при съдия Фортескю и да му съобщим, че каквато и тайна да е криел Спрингал, тя е умряла с него.

— Да, в случая определено има нещо гнило — отвърна Ателстан, а после се загледа в групата мъже, които се подиграваха на някакъв продавач на реликви — той твърдеше, че носи в торбата си брадата на Аарон и че за няколко монети е готов да се раздели с нея. — Чувствам се така, сякаш държа в ръцете си хлъзгава риба. В един момент ми се струва, че съм я уловил здраво, но в следващия тя ми се изплъзва.

Кранстън навря червения си, подобен на патладжан нос в поредната чаша, отпи една глътка и тресна чашата на масата.

— Добре, братко, кажи ми — какво според теб не е наред?

— Според мен Брамптън и Веши не са се самоубили. Мисля, че и тримата мъже са били убити и че убийствата все още не са приключили!

— И какви доказателства имаш за тази си теория?

— Никакви. Просто изпитвам някакво смътно безпокойство.