Пеещата галерия

— О, за Бога! — изрева коронерът. — Хайде да видим с какво разполагаме. Един търговец с вкус към гатанките бива убит от иконома си, който по-късно се обесва. После един нисък, дебел и навъсен мъж, който си въобразява, че е много привлекателен за жените, разбира, че това не е така, и също се обесва. Да не забравяме и странните записки върху парчето пергамент. Истината е очевидна. Онези хора там — той кимна към къщата на Спрингал — не скърбят за никого. Всъщност дори подозирам, че се радват, задето сър Томас е мъртъв! И Брамптън! И Веши! За тях смъртта на тези хора значи единствено по-малко ръце в кацата с меда и следователно — повече мед за тях. Единственото, което усещаш, братко, е човешката алчност и ако се огледаш, ще забележиш, че тя е навсякъде около нас — Кранстън гневно се взря в монаха и уморено заяви: — Хайде да приключваме с този случай. Ще запишем, че е самоубийство, и това е.

— Почакай малко — промърмори Ателстан.

Монахът си поръча една чаша с вода, изгълта я, след което остави Кранстън да си допие и излезе навън. Следобедът вече преваляше и сергиите по Чийпсайд бяха претъпкани с народ, а виковете на собствениците им и безсрамните ругатни на чираците създаваха непоносима врява. В следващия момент един рицар, който явно се беше запътил към някакъв местен турнир, си проправи път през тълпата. Стоманеният предпазител на чатала му беше направо огромен, а на шлема, който висеше от седлото му, имаше гротескно изображение на обесен. Шлемът даде на Ателстан една идея. И така, промушвайки се с усилие между останалите минувачи, той се запъти към „Сейнт Мери льо Боу“.

Отец Матю си почиваше и макар да изглеждаше полупиян, посрещна Ателстан сърдечно и се опита да напъха в ръката му чаша рейнско вино. Монахът обаче рязко отклони предложението, тъй като няколкото глътки ейл, които вече беше изпил, бяха раздразнили стомаха му. Освен това леко му прилоша, когато си спомни, че в пивницата, от която току-що беше излязъл, беше видял някакъв петел да стои на ръба на една непокрита бъчва с пиво. Дано слугинята да беше прецедила ейла, преди да го поднесе на сър Джон, тъй като пилешките курешки нямаше да се отразят добре дори на неговите вътрешности!

Свещеникът внимателно изслуша Ателстан.

— Да, да — промърмори той.

Разбира се, той познаваше семейство Спрингал — добри, но доста затворени хора, които винаги присъствали на неделната служба и с охота се грижели за бедните, а на Коледа, Богоявление и Великден проявявали особено голяма щедрост. Понякога личният им капелан идвал в „Сейнт Мери“, за да отслужи литургия.

— Кога ще е погребението на сър Томас? — попита монахът.

— Утре сутринта. След като заупокойната литургия бъде отслужена, ковчегът ще бъде положен тук.

— А какво ще стане с Брамптън? Икономът, който се самоуби…

Свещеникът, който почти се беше излегнал в стола си, вдигна рамене, а после избърса мазните си ръце в расото си.

— Нямаме кой знае какъв избор. Брамптън няма роднини и освен това е самоубиец. Църковният закон повелява…

— Много добре знам какво повелява църковният закон! — озъби се Ателстан. — Но, за Бога, човече, милосърдието е основна християнска добродетел!

Свещеникът направи гримаса.

— О, не се тревожете, Брамптън ще бъде погребан.

— Къде е тялото?

— В помещението за покойници — една малка барака зад църквата, близо до гробището.

— Може ли да го погледна?

— Вече е увито в саван.

Ателстан бръкна в кесията си и извади оттам една сребърна монета.

— Сигурен съм, че ако разпоря плата, все ще се намери някоя старица от енорията, която да го зашие отново.

Отец Матю кимна и сребърната монета тутакси изчезна.

— Правете каквото искате! — промърмори той.

После свещеникът се приведе към една редица куки, забити в стената, и откачи оттам един грамаден ръждясал ключ.

— Това ще ви потрябва — рече той и изчезна в един малък килер, а когато се появи отново, в ръката му имаше торбичка с ароматни билки. — Дръжте я до носа си. Вонята ще бъде нетърпима.

И така, Ателстан взе ключа и ароматната торбичка, излезе от къщата на свещеника и тръгна покрай църквата към изоставената барака отзад. Вратата беше заключена с грамаден катинар, който обаче изобщо не изглеждаше на мястото си, тъй като ако някой решеше да влезе в бараката, той едва ли щеше да срещне някакви затруднения. Монахът пъхна ключа в ключалката и освободи катинара, при което вратата изскърца и се отвори. Вътре беше тъмно и задушно, а въздухът беше пропит с някаква странна, кисела миризма. На една от напречните греди, в локвичка засъхнала лой, стоеше стара свещ, а до нея имаше огниво. Ателстан взе огнивото, запали свещта и стаята се изпълни със светлина.