Пеещата галерия

— Сър Джон, виждам, че в момента не си в състояние да разговаряш, така че ще се върна в църквата си. Утре или вдругиден, когато се почувстваш по-добре, ела и ме потърси там.

След тези думи Ателстан вдигна кожената си торба, излезе от кръчмата, взе Филомел от конюшнята и бавно тръгна по празните улици към Лондонския мост.

Кранстън проследи отдалечаването му с поглед, след което се облегна на стената.

— Да му се не види, братко — промърмори той, — ще ми се поне веднъж да беше останал!

Коронерът простена и избута чашата си встрани. Беше пил доста и вече му се щеше да не го беше правил. Монахът обаче не беше единственият човек, който криеше нещо. Сър Джон също имаше своя тайна и пиеше, за да я забрави. Вече никой не си спомняше — освен, разбира се, Мод, която не обичаше да говори за това — но през същата седмица преди седем години малкият му син Матю беше станал жертва на чумата. Кранстън стисна устни и яростно замига с очи, както правеше винаги, когато сълзите му заплашваха да потекат. Матю с неговото ангелско личице и невинни сини очи беше в мислите му всеки ден и сър Джон беше решил да пие, докато споменът за страшната му загуба не изчезне напълно. Бог не можеше да го вини за това. От друга страна, пиенето замъгляваше разсъдъка му и дълбоко в себе си Кранстън знаеше, че Ателстан е прав да не одобрява поведението му. Сълзливото пиянство изобщо не помагаше на работата му. В дома на Спрингал беше извършено хладнокръвно убийство, но къде беше доказателството? Сър Джон се опита да си спомни какво му беше казал монахът. Нещо в смисъл, че нито Брамптън, нито Веши са се самоубили. Но къде беше доказателството? Кранстън се опита да прочисти мислите си. Той също разбираше, че в този случай има нещо нередно. Нещо определено го притесняваше; нещо, което беше видял сутринта на моста… Коронерът погледна към полупразната си чаша.

— За Бога, Матю, липсваш ми! — промълви той. — Не ме е грижа, ако ще целият свят да се обеси!

Сър Джон се накани да си поръча още едно, но после си спомни за Мод и за обещанието си към нея. Поне тази вечер щеше да се прибере горе-долу трезвен. И така, коронерът избута встрани чашата си и се заклатушка към конюшнята, за да си вземе коня и да се върне в къщата си на Поултри.

Два дни след завръщането си от града Ателстан стана рано и излезе да провери какво става с малката му градинка. Щом се озова навън, той гневно се огледа наоколо. Нечие прасе се беше ровило сред зеленчуците му и монахът не можа да се сдържи да не употреби една от любимите ругатни на Кранстън. Чувстваше се ядосан и разстроен. По време на отсъствието му в църквата не се беше случило нищо нередно с изключение на това, че Годрик беше изчезнал.

— Нали разбираш, отче — беше му обяснил боклукчията Уоткин, — глупавият кучи син явно си беше въобразил, че може да се измъкне, и се опита да го стори през вратата на ризницата. Разбира се, хората на шерифа го чакаха отвън. Когато им падна в ръцете, те го набиха, вързаха му ръцете и го поведоха към затвора Маршълсий. Сега сигурно ще увисне на въжето!

— Да, Уоткин — беше му отвърнал Ателстан, — най-вероятно ще увисне на въжето.

С изключение на това и факта, че Бонавентура се беше измъкнал от църквата и оттогава никой не го беше виждал, всичко беше наред. Ателстан се надяваше котаракът да е добре и когато огладнее, да доприпка обратно, мяукайки настойчиво и навирил опашка.

Монахът вдигна поглед. Небето още беше синьо и все по-силното слънце обещаваше зноен ден. Той въздъхна. Вече си беше казал молитвите и беше отслужил сутрешната литургия. Бенедикта беше дошла, но вместо да се приближи към олтара, беше коленичила до кръщелния купел край вратата, карайки Ателстан да се зачуди какво не е наред. Той надникна от едната страна на църквата, за да провери дали Крим не чака на стълбите, но не видя никого. И така, монахът взе една мотика от къщата си и ожесточено се разшета из зеленчуковата градина, опитвайки се да приведе лехите в ред. „Когато Крим се появи — реши той, — ще отида да навестя гробокопача Хоб.“ Клетникът бавно гаснеше, след като беше попаднал под някаква каруца, чиито колела му бяха премазали ребрата.

Щом се умори, Ателстан хвърли мотиката на земята и надявайки се поне прасето да си е хапнало добре, се върна в църквата. Когато се огледа наоколо, той се почувства много по-добре. Керемидарят Саймън се беше справил със задачата си отлично и покривът изглеждаше напълно готов да понесе предстоящите зимни дъждове. Художникът Хъдъл пък беше почистил стената и беше започнал работа по първата си църковна фреска. Ателстан беше настоял Хъдъл първо да скицира творбата си с въглен, а щом беше видял скиците, беше пошушнал на даровития младеж, че всъщност не съществуват доказателства Ирод да е наръгвал Пилат в гърба. И така, първоначалните скици бяха изтрити и Хъдъл беше започнал наново, избирайки за теми Благовещение и Рождество Христово. Подът на църквата блестеше от чистота благодарение на проститутката Сесили, която беше припечелила почтено няколко пенита, излъсквайки всяка педя.