Пеещата галерия

Домът беше беден, но чист; чисти бяха и няколкото оловни съдинки, които висяха от гвоздеите, забити в стената. Хоб лежеше в леглото в далечния край на помещението. Лицето му беше пребледняло, а по устните му беше избила кървава пяна. Когато се приближи до мъжа, Ателстан хвана ръката му и стараейки се да не поглежда към кръвта, го благослови. После монахът даде на умиращия последно причастие и помаза с миро главата, гърдите, ръцете и краката му. Щом приключи, той размени няколко думи със съпругата на гробокопача, уверявайки я, че всичко ще бъде наред. През цялото време докато траеше разговорът им, четирите хлапета страхливо се притискаха в майка си. Накрая Ателстан обеща на жената, че ще намери начин да й помогне, и тихо излезе от къщата.

Когато се върна в църквата си, съпровождан от подскачащия пред краката му Крим, монахът завари пред вратата да го чака ловецът на плъхове Ранулф. В ръцете си мъжът държеше един добре охранен Бонавентура. Той изчака Ателстан да върне черната торбичка с последното причастие в дарохранителницата, а после Крим да си вземе пенито и да побегне като вятъра, след което остави котарака на земята и се приближи към монаха.

— Намерих го да чака тук, отче, но ако искаш да го продадеш…

Ателстан се усмихна.

— Вземи го, ако го искаш, Ранулф, но от друга страна — съмнявам се, че той ще има желание да си тръгне от тук.

Монахът коленичи на земята и почеса Бонавентура между ушите, след което вдигна поглед към сбръчканото лице на ловеца на плъхове, обрамчено от черна кожена качулка.

— Почти съм сигурен, че ако го отведеш, до довечера ще се е върнал!

Котаракът като че ли се съгласи с това твърдение, протегна се и се върна на любимото си място в основата на една от колоните.

Щом Ранулф си отиде, Ателстан седна на стъпалата към олтара и се замисли за труповете, които беше видял: Веши, лежащ вкочанен между онези противни глави на върха на стражевата кула на Лондонския мост; Брамптън, увит в онзи мърляв саван в помещението за покойници на „Сейнт Мери льо Боу“, и Спрингал, положен под коженото покривало в грамадното легло с балдахин в собствената си къща. Какво му убягваше? После монахът си припомни умиращия в колибата си Хоб и неговата уплашена за бъдещето си съпруга. Вероятно щеше да успее да й осигури някакви средства, нали така? Той вдигна ръце към лицето си и подуши мирото, с което беше помазал главата, гърдите, ръцете и краката на гробокопача. Разбира се, краката!

Ателстан подскочи от вълнение. Точно там беше ключът към загадката! В краката на Брамптън! Той не се беше самоубил. Не можеше да го е сторил. Брамптън беше убит!

Монахът се огледа наоколо. Искаше му се Кранстън да е с него. Слънцето се процеждаше през покрития с рогови плочки прозорец, а Бонавентура се беше изтегнал блажено и си почиваше след успешния лов през нощта. Ателстан извърна очи от тази позната и приятна сцена, коленичи пред олтара и прикова поглед към червената светлина.

— Помогни ми, Господи! — промълви той. — Моля Те!

Наведен над писалището си в къщата си на Поултри и стиснал в ръката си перо, сър Джон също размишляваше. Кранстън се беше посветил на любимото си занимание — да работи над трактата си върху начините за поддържане на реда в Лондон. Той истински обичаше закона и откакто беше назначен за градски коронер, умуваше над свои собствени идеи за промяна в законодателството. Когато приключеше, щеше да подвърже ръкописа си в най-фина телешка кожа и да го даде на някоя високопоставена личност, която — в мечтите на Кранстън — несъмнено щеше да разбере, че в него се крие решението на всички проблеми на Лондон.

Сър Джон обичаше града и познаваше всеки камък, всяка църква и всяка улица в него. Увлечен от лондонската история, той непрекъснато се молеше на монасите от Уестминстърското абатство и на чиновниците от архива в Тауър за достъп до документите, които те пазеха. Някои от ръкописите, които му предоставяха, коронерът отнасяше у дома си и преписваше най-старателно, след което ги прибираше в кожените им кутии и ги връщаше по местата им. Всъщност в някакъв смисъл Кранстън не искаше да завърши труда си. Разбира се, вярваше, че проучването му би било от полза, но дълбоко в себе си мислеше за него като за бягство от действителността. Никой друг не знаеше с какво се занимава. Разбира се, никой друг освен Мод.

Вълна на самосъжаление заля грамадното туловище на Кранстън и той остави перото. Коронерът надникна през прозореца и до слуха му тутакси достигна шумът от Чийпсайд — виковете на тълпата, тракането на каруците и тропота от подкованите копита на конете, запътили се към Смитфийлд и към конския пазар. Кранстън знаеше, че пие твърде много и че вече е време да престане. Трябваше да промени живота си. Той се потупа по огромния търбух. Това обаче нямаше да стане днес. Може би утре… Какво ли правеше Ателстан, зачуди се коронерът. Дали не трябваше да говори с него — да му разкрие сърцето си, да сподели с него тайните си и най-после да се отърве от океана от нещастие, в който имаше чувството, че са потопени тялото и умът му?