Пеещата галерия

— В книгата си „Природата на нещата“ — продължи Ателстан — той казва, че планетата Сатурн е студена като лед, тъмна като нощ и зла като самия дявол. Освен това твърди, че тя управлява престъпните наклонности на хората — монахът присви очи и се загледа в пчелите, които кръжаха около една разкошна роза. — Ако трябва да бъда честен, вярвам му. Нали чу, когато Фортескю ме попита за брат ми? — Кранстън кимна. — Някога баща ми притежаваше процъфтяващо стопанство в Съсекс. Плановете му за мен бяха да се посветя на религиозния живот, докато брат ми трябваше да продължи неговата борба със земята. Покрай семейната ни ферма минаваше път, който слизаше до брега и по който често се спускаха войници, тръгнали за Франция. После ги виждахме да се връщат натоварени с плячка и слушахме легендите, които разказваха — за рицари в бляскави доспехи и за величествени бойни коне, препускащи сред зелени поля.

И така, една пролет аз зарязах послушничеството и се върнах в бащиното си стопанство. Двамата с брат ми изчакахме да мине следващата група войници и се присъединихме към нея. Отплавахме от Дувър, акостирахме в Онфльор и се вляхме в редиците на една от множеството групи, бродещи по пътищата на Франция — Ателстан се взря в небето. — Бяхме под командването на Черния принц, военачалника му Уолтър де Мани и някои други. Не след дълго мечтите ни бяха разбити. Във Франция нямаше нито благородни рицари, нито величествени армии. Видяхме само зверства, унищожени и опожарени градове и убити жени и деца. Един ден аз и брат ми — и двамата служехме като стрелци — бяхме заловени извън стените на някакъв град от група френски конници. Бяхме заели позиция и — както обикновено — забивахме колове в земята. Французите обаче нападнаха по-рано, отколкото очаквахме, и докато се усетим, негодниците вече бяха между нас и ни избиваха.

За миг Ателстан замълча, за да се успокои, а после продължи:

— Когато всичко свърши, брат ми беше мъртъв, а аз бях остарял със сто години. После се върнах у дома. Никога няма да забравя лицето на баща си. До онзи момент не го бях виждал такъв. Просто се взираше в мен и не продумваше. Майка ми пък се сви в едно ъгълче и заплака. Мисля, че не спря да рони сълзи до деня на смъртта си. Скоро баща ми я последва в гроба и аз реших да се върна в ордена си. О, да, братята ми ме приеха обратно, но за това си имаше определена цена. Трябваше да се покая и да положа тържествен обет, че след като бъда ръкоположен, ще приема всяка задача, която висшестоящите ми възложат.

Ателстан едва не се задави от смях, а после — сякаш беше забравил, че коронерът седи до него — се наведе напред със скръстени ръце.

— Всяка задача! Накараха ме да уча като луд и ми възлагаха най-черната работа, за която успееха да се сетят — чистех отходни канали, копаех канавки… След като ме ръкоположиха пък, не престанаха да ме пращат тук и там. Накрая се възпротивих, но тогава игуменът ми ме изведе на разходка из манастирските ливади и ми обясни, че за да докажа, че съм достоен, се налага да премина през още едно изпитание.

Той се облегна на стената.

— Последната ми задача беше да дойда в „Сейнт Ерконуолд“ — монахът се взря в Кранстън. — Игуменът ми направи добър избор. Тук няма как да забравя за смъртта на брат си, тъй като в Съдърк непрекъснато гинат хора. Днес някой мъж ще бъде намушкан в някоя уличка, задето е задигнал малко ейл, утре пък някоя жена ще бъде изкормена и зарязана да плува в някоя канавка. Да не забравяме и за теб, сър Джон! В случай че се опитам да се скрия от всичко това зад стените на църквата си, ти винаги си готов да ме поведеш из улиците на Лондон, за да ми напомниш, че каквото и да прави, човек не може да избяга от най-големия от всички грехове — убийството на собствения си брат!

Кранстън пресуши чашата си и рече:

— Може би игуменът ти е по-мъдър, отколкото си мислиш.

— Какво имаш предвид?

— От години пиша един трактат, посветен на начините за поддържане на реда в Лондон. Убийството и изобщо идеята, че човек може да отнеме живота на някого, да отмине и да заяви, че не е отговорен, действително е най-ужасното престъпление. Не съм теолог, Ателстан, нито пък познавам добре Библията, но въпреки това знам, че първото престъпление, извършено след Едем, е убийство — Каин намислил да се отърве от брат си Авел, а после отрекъл да има нещо общо със смъртта му — Кранстън се ухили. — Да, първата велика загадка на света е злостно убийство. Това обаче няма нищо общо със случилото се с твоя брат — той се обърна и се изплю. — То не е било убийство. Във вашия случай става дума за младежки фантазии и гореща кръв, за неузрелите умове, изпълнени с глупави истории за Троя и рицарите на Кръглата маса. Убийството е съвсем друго нещо. Въпросът е защо хората прибягват до него. За печалба? И какво може да ги спре? Обесването, мъченията? — коронерът вдигна рамене. — Ако отидеш в Нюгейт, където впрочем ще се отбием след малко, ще видиш, че затворът е пълен с убийци и бесилките се огъват под тежестта на ужасния си товар подобно на ябълкови дървета през есента.