Пеещата галерия

Кранстън се приближи и монахът видя, че лицето му е по-сериозно от всякога.

— Убийствата, кражбите и палежите могат да бъдат спрени само ако извършителите им повярват, че ще бъдат заловени и наказани. Затова колкото по-бдителни сме, толкова по-малко престъпления ще има и толкова по-рядко ще се натъкваме на жени с разпорени кореми, на мъже с прерязани гърла, обесени на някой таван или пък под някой мост. Ти пък — с твоето дълбоко вкоренено чувство за вина и развито чувство за справедливост — си идеалният човек за тази работа. Затова смятам, че игуменът ти е постъпил много правилно, като те е изпратил тук.

Изведнъж коронерът се разсмя и се върна към чашата си с вино.

— Ако от ордена ти излизаха повече мъже като теб, Ателстан, и по-малко проповедници и теолози, Лондон щеше да е едно много по-безопасно място за живеене. Тъкмо затова те доведох в тази тиха градинка, а не в някоя кръчма, където щях да се напия до безсъзнание. Не, благодаря. Трябва да се съсредоточа и да хвана злодея, който е убил сър Томас Спрингал и е хвърлил вината върху Брамптън, а после е направил така, че смъртта на иконома да изглежда като самоубийство. Мисля, че същият този негодник е видял сметката и на Веши, след което е провесил търговеца като парче мърша под Лондонския мост.

Ателстан жадно отпи от чашата с вода, избягвайки погледа на Кранстън. За първи път му се случваше някой да чуе историята за смъртта на брат му и да не хвърли вината върху него. Монахът знаеше, че нещата няма да се променят веднага, но зрънцето на надеждата вече беше посято в душата му. Да, той беше извършил грях, но този грях можеше и да не е убийство. В такъв случай нищо не му пречеше да го изкупи и да започне отначало. Ателстан остави чашата си.

— Значи мислиш, че Спрингал не е бил убит от Брамптън, така ли? — попита той внезапно.

— Точно така — отвърна Кранстън. — Ти също го мислиш. Въпросът е как да го докажем. Слабото звено във веригата е Веши. Ако си спомняш, когато оглеждахме трупа му, забелязахме, че водата е стигнала до коленете му.

— Да, помня — кимна Ателстан.

— Освен това знаем, че ако Веши се е самоубил, той трябва да го е сторил в часовете преди зазоряване. Нали така?

Ателстан отново кимна.

— Това обаче е невъзможно — продължи Кранстън, усмихвайки се самодоволно. — След полунощ нивото на Темза се покачва и водата почти покрива свода, така че между повърхността й и гредата, на която висеше Веши, трябва да е имало не повече от стъпка разстояние — той вдигна дебелите си пръсти. — Първо, можем ли да приемем, че търговецът е газил във вода до брадичката, за да се обеси точно на онази греда? Или пък че се е самоубил буквално потопен в реката? Същевременно, когато тялото му беше открито, мокрите следи стигаха едва до коленете му…

Ателстан се ухили.

— Mirabile dictu16, сър Джон! Разбира се, че Темза е била придошла и че Веши е трябвало да плува, за да се обеси, което е логически абсурд. Но какво тогава мислиш, че се е случило?

— Веши е бил упоен или ударен по главата, а после тялото му е било провесено на гредата.

— Но защо му е било на убиеца да измисля такъв сложен план?

— И аз разсъждавах по този въпрос — отвърна Кранстън. — Спомни си, че знаем твърде малко за жертвата. Веши е бил развратник, който е обичал пухкавата и напарфюмирана женска плът, но бидейки уважаван гражданин, вероятно е търсел забавления далеч от дома си в Чийпсайд. Аз лично смятам, че е обикалял бордеите край реката. Онази вечер убиецът е успял някак да го подмами, след което го е ударил по главата или го е упоил и е завлякъл тялото му под моста. Накрая е завързал примката около врата му и го е обесил на гредата. Брегът е бил пуст, а и както ни каза дребният пазач на кулата, мостът е любимо място на самоубийците. Убиецът е проявил голяма съобразителност, но все пак е допуснал една грешка. Вероятно е огледал мястото, когато водата не е покривала подпорите, и е забравил, че когато дойде време да провеси тялото на Веши от гредите, реката ще е придошла и ще е потопила всяка платформа, върху която един самоубиец би могъл да стъпи.

— Но въпреки това е продължил да следва плана си. Защо?

— Защото Веши вероятно вече е бил мъртъв; обесен много преди да стигне до моста. Какво друго е можел да направи убиецът с трупа му? Да го хвърли в реката с белега от въже около шията? Или пък да тръгне да го разкарва с каруца из Лондон, рискувайки да го заловят, докато търси друго място, на което да го обеси?

Ателстан се усмихна.

— Блестящо, сър Джон!

— Ами Брамптън?