Пеещата галерия

Мъжът се ухили и ги поведе по един тъмен и зловонен коридор към някаква друга стая, в която Фицосбърт седеше зад грамадна дъбова маса подобно на крал в двореца си. Ателстан беше чувал за началника на стражата на Нюгейт, но сега го виждаше за първи път. Всъщност всеки, който имаше някаква допирна точка със закона в Лондон, беше наясно със страховитата репутация на Фицосбърт. Бидейки главен тъмничар на Нюгейт, той се разпореждаше с притежанията на всички затворници и освен това държеше търговията с блага, независимо дали ставаше дума за легло, храна или дори за момичета за забавления. Всеки, който влезеше в тъмницата, трябваше да плати такса и Ателстан с неприязън си спомни как веднъж един от неговите енориаши, който не беше разполагал със съответната сума, беше пребит заради бедността си, докато Фицосбърт беше наблюдавал отстрани с усмивка на уста. Изобщо главният тъмничар, реши Ателстан, беше доста неприятен тип и видът му само потвърждаваше историите, които се разказваха за него. Фицосбърт имаше пъпчиво лице и мърлява руса коса, устните му бяха начервени, а хлътналите му бузи бяха покрити с толкова много руж, че ококорените му сиви очи придобиваха още по-рибешки вид. Да, началникът на стражата на Нюгейт вероятно щеше да бъде много по-щастлив, ако се беше родил жена. Само това можеше да обясни късия му елек, обточен с дантела, и тесните червени панталони. В следващия момент умът на Ателстан се изпълни с фантазии за отмъщение и той се усмихна. „Някой ден мръсникът може да бъде обвинен в содомия — размечта се монахът — и тогава, кълна се, за първи път в живота си ще присъствам на екзекуция!“ Междувременно Фицосбърт му беше хвърлил един пренебрежителен поглед и сега хладно се взираше в сър Джон, сякаш се опитваше да докаже на коронера, че не се впечатлява от каквито и да е демонстрации на власт.

— Имате ли заповед, сър?

— Не ми трябва заповед! — озъби се Кранстън. — Аз съм градският коронер и искам да видя един затворник.

— Кой затворник?

— Натаниъл Солпър.

Фицосбърт се усмихна.

— И защо ви е притрябвало да се виждате с него?

— Не е твоя работа.

Главният тъмничар отново се усмихна, но изражението му си остана все така студено.

— Всъщност е моя работа, сър Джон — той постави двете си мършави, украсени с пръстени ръце върху писалището пред себе си. — Не мога да позволя на никого, дори на самия регент, да се разхожда из управлявания от мен затвор и да се среща с разни затворници, особено ако те са осъдени, какъвто е случаят със Солпър.

— Солпър може и да е осъден, но все още не е обесен, така че настоявам да говоря с него веднага!

След тези думи Кранстън се наведе над писалището, сложи ръцете си върху тези на Фицосбърт и се отпусна върху тях с цялата си тежест. Лицето на тъмничаря пребледня, а по челото му избиха капчици пот.

— Ето как стоят нещата, мастър Фицосбърт — продължи коронерът бавно. — Ако искаш, сега мога да си отида. Утре обаче ще се върна със заповед от самия регент и в компанията на отряд войници от Тауър. Тогава ще вляза в затвора, ще говоря със Солпър и може би… — той се усмихна. — Всички ние имаме приятели, тъмничарю. Аз също. Току-виж съм успял да убедя членовете на Камарата на общините да разследват делата ти. Сигурен съм, че съдиите от финансовия съд живо ще се заинтересуват от печалбите, които си докарваш от кралския затвор, както и от съдбата на поверените ти средства.

Фицосбърт стисна устни.

— Добре, добре — промърмори той.

Кранстън се отдръпна.

— А сега, сър — Солпър!

И така, Фицосбърт се изправи и със ситни крачки излезе от стаята. Ателстан и Кранстън го последваха, при което монахът остана изумен от полюляващата се походка на главния тъмничар. Той тъкмо се накани да смушка Кранстън, за да го поздрави за отличните му умения за убеждаване, когато чу някакъв звук и бързо се обърна. Двама грамадни стражи с тела на маймуни и лица на зли кучета тихо пристъпваха след тях. Фицосбърт спря и също се обърна.

— Гог и Магог!18 — провикна се той. — Това са телохранителите ми, сър Джон. Двамата ми помощници, които бдят над мен и са винаги готови да се намесят, в случай че бъда нападнат.

Ръката на Кранстън тутакси полетя към меча му. В следващия момент той вече беше извадил грамадното оръжие от ножницата му и почукваше с него по върха на ботуша си.

— А това е моят помощник, мастър Фицосбърт! Позволи ми да ти напомня, че нося разрешително от краля и че ако нещо се случи с мен, то ще бъде изтълкувано като измяна!

— Разбира се — усмивката на главния тъмничар му придаде още по-неприятен вид.