Пеещата галерия

След тези думи Кранстън се отдалечи, оставяйки Ателстан да си прибере дъската и пособията за писане. Щом приключи, монахът последва сър Джон в двора на кръчмата. Коронерът вече беше поръчал конете им да бъдат изведени на Чийпсайд, така че сега на двамата им оставаше само да ги яхнат и да ги подкарат през пазарния площад. Шумът, мръсотията и жегата наоколо не позволяваха да се води нормален разговор, така че Кранстън просто се заоглежда край себе си.

Да, това определено беше нещо, което трябваше да включи в трактата си, помисли си той. На всеки ъгъл трябваше да бъде поставен по един страж, който да наблюдава определена част от пазарния площад; сред тълпата също трябваше да патрулират неколцина. Това щеше да намали кражбите и измамите, които бяха доста често срещано явление по тези места. Коронерът остави ума си да се рее, а коня си — сам да си проправя път сред минувачите. Ателстан пък усети как слънцето напича тила му и нахлупи качулката на главата си. Защо ли сър Джон настояваше да се отбият в Нюгейт, запита се той.

После двамата спътници оставиха Чийпсайд зад гърба си и продължиха към старата градска стена, зад която се намираше печално известният затвор. Накрая минаха покрай малката църква „Сейнт Майкъл льо Керн“ близо до Блоу Бладър Стрийт и се озоваха пред Нюгейт. Самата тъмница не представляваше нещо повече от две грамадни кули, свързани с висока назъбена стена, но пространството пред нея вероятно беше най-близкото нещо до ада на земята. Като изключим разположения в средата му пазар, всичко наоколо бе завладяно от мръсотията и вонята, идващи от касапниците, и от рояците мухи, носещи се над черните локви кръв, процеждаща се от труповете на закланите животни. „Добре че Кранстън не реши да дойдем пеша!“ — помисли си Ателстан.

Самият пазар беше пълен с хора, които яростно се блъскаха, опитвайки се да се доберат до сергиите, а жегата, прахът и мухите само ги раздразваха още повече. Пред портите на затвора пък, заедно с близките и роднините на затворниците, се тълпяха съмнителни типове от всякакъв род. Кранстън и Ателстан оставиха конете си в конюшнята на някаква долнопробна кръчма и с мъка си запроправяха път към тъмницата. Току пред вратата й, върху бирена бъчва, стоеше някакъв страж, който енергично разтърсваше звънчето в ръката си, мъчейки се да надвие врявата.

— Затворници, осъдени за порок и грях — крещеше той обичайните глупости, — призвани сте при изгрев пред Божия гняв!

Кранстън и Ателстан го подминаха и потропаха по грамадната порта. Не след дълго решетъчното прозорче се отвори и иззад него се показа някакъв злобен мъж с тясно лице, жълтеникав тен, воднистосини очи и тънка уста.

— Какво искате? — озъби се той, разкривайки почернелите остатъци от зъби в устата си.

Кранстън приближи лицето си до решетката.

— Аз съм сър Джон Кранстън, градският коронер! Отваряй вратата!

В следващия момент прозорчето се затвори и Кранстън и Ателстан чуха шум от стъпки. После една малка вратичка в портата се открехна и отвътре излезе страж, който избута останалите с помощта на тоягата си и направи знак на коронера и секретаря му да го последват. И така, двамата спътници се шмугнаха покрай мъжа, почти останали без дъх от миризмата, която се носеше от тялото му, и пристъпиха в стаичката, където главният тъмничар посрещаше новите затворници.

— Искам да видя началника Фицосбърт! — кресна сър Джон.