Пеещата галерия

— Може би помниш, а може би не — отвърна монахът, — но трупът на Брамптън беше облечен само с панталон и ленена риза. Първо, нима наистина ще приемем, че както се е преобличал, икономът изведнъж е решил да се самоубие, след което се е качил на тавана без ботуши и е извършил ужасното си дело? Дори да го е сторил, подът на тавана беше целият покрит с парчета стъкло и мръсотия, а стъпалата на Брамптън не бяха нито нарязани, нито изцапани. Единственият възможен извод е, че Брамптън е умрял като Веши. Убиецът му го е отнесъл на тавана пиян или упоен и е завързал въжето около врата му. Икономът е оказал известна съпротива, което обяснява нишките, намерени под ноктите му, но накрая все пак е бил убит и оставен да виси на таванските греди, за да може останалите да си помислят, че сам е отнел живота си.

Кранстън стисна устни и се усмихна.

— Прав си, братко, най-вероятно така е станало.

— Другият фактор е, че по общо мнение Веши и Брамптън са се обесили — продължи Ателстан. — Аз обаче внимателно огледах следите по вратовете на двамата мъже и установих, че между тях съществува забележителна прилика. После отидох на площада за екзекуции и разпитах палача. Той ми каза, че всеки от неговия бранш си има свой собствен стил, пък и аз сам видях, че възелът и при трите тела, които висяха от бесилката, е поставен на едно и също място. Възелът при Брамптън и Веши също беше поставен на едно и също място. Единственият логичен извод от всичко това е, че Брамптън и Веши са били обесени от един и същи човек.

Ателстан тържествено вдигна едно перо, а после отвори мастилницата и го натопи вътре. Кранстън се примъкна по-близо до него и монахът с изненада установи, че това му е приятно. Струваше му се, че отново е с брат си и двамата кроят някаква пакост.

— Хайде да започнем отзад напред, както ни учи Библията. Веши — Ателстан изписа името на търговеца, — обесен под Лондонския мост. На пръв поглед изглежда, че той сам е отнел живота си, но истината е, че е бил убит. От кого и как? — монахът завърши изречението с въпросителен знак и погледна към Кранстън.

— Вероятно скоро ще разберем — отбеляза коронерът. — По пътя към църквата изпратих съобщение до шерифа и го помолих да накара двама от хората си да проведат разследване из кръчмите и бардаците от тази страна на реката. Може би те ще открият нещо. Веши беше известен човек, златар. Дори да се е криел под наметало с качулка, вероятно пак е ходел добре облечен, пък и съдържателите на тези места познават клиентите си.

— Второ — продължи да пише Ателстан, — Брамптън, икономът на сър Томас Спрингал, за когото се предполага, че е загинал от собствената си ръка на тавана в къщата на господаря си.

Кранстън се загледа в перото на монаха, което бързо-бързо се плъзгаше по пергамента.

— В този случай отново не става дума за самоубийство, а за убийство. Въпросът е как е било извършено то и от кого?

Още една въпросителна.

— И накрая — заключи Ателстан, — сър Томас Спрингал, убит в собствената си спалня с чаша отровено вино, занесена там от иконома му. Разполагаме с уверенията на лейди Ерменгилда, че след Брамптън никой друг не се е качвал при сина й. Освен това знаем, че златарят е изпил отровеното вино в стаята си, а не на тържеството — в противен случай смъртта му е щяла да настъпи в присъствието на останалите членове на домакинството.

Проточилият шия Кранстън внимателно следеше всяка дума, изписана със синьо-зеленото мастило.

— Въпросите са много, сър Джон, а отговорите — малко. Е, откъде ще започнем?

— От смъртта на Спрингал — вдигна тлъстия си показалец Кранстън. — Сигурен съм, че в нея се крие ключът към всички загадки и че ако успеем да я разбулим, всичко останало ще си дойде на мястото.

— Лесно е да се каже, сър Джон, а по-трудно — да се направи. Пък и днес ми се струва, че не си пил достатъчно!

— „Доста е на всеки ден злобата му“17, монахо. Би трябвало да го знаеш.

Ателстан отново вдигна перото си.

— Пред нас стоят три гатанки. Първо, Битие, глава трета, стих първи; второ, Откровение на свети Йоан Богослов, глава шеста, стих осми и трето, обущарят.

— Този обущар нищо не ми говори — отвърна Кранстън. — Но стиховете… Очевидно сър Томас е обичал да се закача с колегите си и да предизвиква любопитството им. Веши вероятно е разнасял цитатите от Библията със себе си, опитвайки се да разреши гатанката. О — ухили се коронерът, — извинявай, че не ти казах за пажа Юдо, но доколкото си спомням, около смъртта му нямаше нищо подозрително — момчето просто беше паднало от някакъв прозорец.

Монахът направи гримаса.

— Ако съдия Фортескю поиска да му докладваме, ще можем да му предоставим повече въпроси, отколкото отговори, сър Джон…

— Тъкмо затова — излая коронерът, изправяйки се на крака, — отиваме при Солпър в Нюгейт! — той се ухили. — Всяка сутрин от Общината ми пращат списък с престъпниците, които ще бъдат обесени същия ден, и днес младият Солпър е попаднал в него. Момчето е пълен боклук, но същевременно е един от най-ценните ми информатори. Хайде! Да видим дали още му се живее!