Пеещата галерия

— Тук? Където всеки досадник от Съдърк може да почука на вратата ти и да започне да те занимава с грижите си? — той тръгна да излиза от къщата. — О, не, братко! Отиваме в кръчмата, но тя ще бъде само една спирка по пътя ни. После трябва да се отбием и в затвора Нюгейт, а може би и на още едно място.

И така, Ателстан промърмори една молитва, прекръсти се и последва коронера навън. Кранстън, който вече беше яхнал коня си, го изгледа недоумяващо.

— Няма ли да заключиш вратата? — изрева той.

— Няма смисъл — отвърна монахът. — Ако го сторя, крадците ще решат, че вътре има нещо ценно, и ще я разбият.

Потресен от очевидната глупост на секретаря си, Кранстън неодобрително изсумтя, след което обърна коня си и го насочи към покрайнините на Съдърк. Разпознавайки сър Джон, група хлапета последваха двамата спътници и въпреки молбите на монаха започнаха да подвикват след тях обиди за дебелината на коронера. Скоро към подигравките се присъедини и дърварят Гарт, който седеше пред някаква кръчма и пиеше.

— Сър Джон Кранстън! — изкрещя той, потупвайки собственото си закръглено шкембе. — Така като те гледам, май си бременен! Какво чакаш — момче или момиче?

Това преля чашата. Коронерът дръпна юздите на коня си и гневно се взря в шегаджията.

— Ако бащата беше ти — изкрещя в отговор той, — щях да чакам маймуна!

Остроумната забележка беше посрещната с бурен смях, след което Ателстан и Кранстън продължиха по пътя си към Лондонския мост. Прехвърлянето им през реката протече без произшествия, така че докато минаваха покрай стражевата кула в далечния край на моста, за да излязат на Фиш Хил Стрийт, Ателстан има възможност дори да се усмихне. „Какво ли прави онзи дребосък?“ — залита се той. После обаче си спомни отсечените глави на върха на кулата и реши, че няма желание да подновява познанството си с пазача й.

Хубавото време беше изкарало хората навън и в момента Лондон беше пълен с оръженосци, пажове и войници, които придружаваха рицарите към големия панаир на коне в Смитфийлд, след който щяха да се проведат множество турнири. Улиците гъмжаха от въоръжени мъже, нахлупили шлемове, и от грамадни бойни коне, натруфени с разноцветни сбруи. Рицарите в своите бляскави одежди бяха покачени високо в седлата си, а пред тях вървяха оръженосци със знамена в ръце. Пешком ги следваха цели тълпи слуги, издокарани в ливреи с цветовете на великите лордове, и огромни компании контета, облечени във френска коприна, които пърхаха наоколо като пеперуди. Всички тези хора изпълваха кръчмите и цветните им дрехи рязко контрастираха с мръсните кожени престилки на ковачите и с късите елеци и шапките на чираците.

Когато Кранстън и Ателстан стигнаха до Чийпсайд, празничният дух вече се беше настанил там. Търговците бяха разпънали сергиите си, актьорите изнасяха представления и въздухът се огласяше от виковете на разни самозвани глашатаи, които приканваха минувачите да отидат да гледат бой с петли, бой с кучета и дори бой между диви прасета и мечки. Боклукчийските каруци не можеха да минат заради тълпата и навсякъде наоколо се издигаха огромни купчини отпадъци, над които се носеха гъсти облаци мухи.

— Да му се не види! — изруга Кранстън. — Хайде, Ателстан!

Коронерът и помощникът му трябваше да слязат от конете си и насила да си проправят път покрай голямата цистерна15, за да стигнат до малката уличка, водеща до „Мечката и чепатата тояга“. После двамата спътници оставиха конете си в конюшнята, но вместо да влязат в кръчмата, продължиха към една закътана градинка отзад. Мястото беше оформено като квадрат, а покритите с чакъл пътечки, които го разделяха на четири части, бяха оградени от преплетени глог, лигуструм, шипка и рози. И така, Кранстън и Ателстан се настаниха върху две тревни седалки, разположени на сянка, и се загледаха в лехите с исоп, лавандула и други благоуханни растения, които се издигаха пред тях. После някаква слугиня донесе малка масичка, на която монахът да подпре дъската си за писане, и, разбира се, кана с вино и две чаши, макар че Ателстан поклати глава и помоли за вода. За известно време двамата мъже просто си седяха, наслаждавайки се на прекрасния аромат и освежаващата хладина на градината, които им се сториха доста приятно разнообразие на фона на изморителната езда през прашния град.

— Бих могъл да остана тук цял ден — рече най-накрая Ателстан, облягайки се на стената. — Толкова е тихо, така спокойно…

— Да не би да предпочиташ да се върнеш в манастира си?

Монахът се усмихна.

— Не казах това!

— Но не харесваш работата си, нали?

— Не казах и това — отвърна Ателстан, обръщайки се към Кранстън, при което забеляза, че тлъстото лице на коронера е цялото покрито с капчици пот. — А ти харесваш ли своята, сър Джон? Приятно ли ти е непрекъснато да се занимаваш с убийства, лъжи и измами? Спомняш ли си — попита монахът — как веднъж ти цитирах Бартоломю Англичанина?

Кранстън го погледна с очакване.