Пеещата галерия

— Промених се, отче, честна дума — беше казала тя на Ателстан, подпирайки се на метлата си. — Искам да се променя.

Монахът се беше взрял в детинските й очи и се беше зачудил дали жената е с всичкия си. Той беше сигурен, че я е видял да се търкаля между гробовете в църковния двор с керемидаря Саймън, който беше женен, с три деца.

— Е, отче — беше прошепнала тя, приближавайки се към него и предизвикателно разлюлявайки бедра, — мога ли да играя ролята на Девата в представлението за празника Тяло Господне14?

Ателстан беше успял да потисне усмивката си и придавайки си строго изражение, беше заявил, че ще обсъди молбата й с църковния съвет.

— Боклукчията Уоткин — беше рекъл той — приема доста сериозно задълженията си на пазач на църквата и също има някои идеи по този въпрос.

— Хич не ме е грижа какви идеи има Уоткин! — беше се сопнала Сесили. — Мога да ти кажа много неща за Уоткин, отче!

— Благодаря ти, Сесили — беше отвърнал Ателстан. — Скоро църквата ще изглежда много по-добре.

Проститутката беше продължила с чистенето, а монахът се беше почувствал виновен. „Може би бях твърде суров с нея“ — беше си помислил той. Сесили беше мило момиче с добри намерения и той не виждаше причина да не й позволи да играе Девата. Единствената пречка беше боклукчията Уоткин, чиято дебела съпруга също беше хвърлила око на ролята.

В крайна сметка Ателстан реши, че е доволен. Всичко беше наред, като изключим работите с Годрик, с Бонавентура и, разбира се, с продавача на папски индулгенции. Да, Хъдъл му беше съобщил, че на стълбите на църквата се бил появил някакъв мошеник в крещящо облекло, който предлагал индулгенции на онези, които можели да си ги позволят. „Ако го пипна, Кранстън ще се сдобие с още едно убийство за разследване!“ — беше се заклел Ателстан.

Монахът се облегна на олтарната преграда и се взря в току-що поправения покрив. Къде ли беше всъщност Кранстън, зачуди се той, и защо не се беше появявал цели два дни? Сърдеше ли се, или просто пиянстваше? Ателстан не можеше да остави енорията и да отиде в града, но същевременно много му се искаше да си поговори с коронера и да му се извини, че онази вечер го беше зарязал така внезапно. Не че беше имал намерение да го прави — просто се беше почувствал крайно изтощен от историите покрай семейство Спрингал, от убийствата и от всички измами и лъжи. Нещо му подсказваше, че Брамптън и Веши не са се самоубили, и освен това подозираше, че сър Томас Спрингал не е бил убит от иконома си. Истинските убийци се бяха изпокрили в сенките, подигравайки се на тях двамата с Кранстън и вярвайки, че никога няма да бъдат заловени. Ателстан се усмихна. Когато си събереше ума, сър Джон щеше да покаже на копелетата, че грешат!

Монахът чу някакъв шум и се обърна. В следващия момент вратата на църквата се отвори и в нефа с подскоци влезе палавникът Крим. Майката на момчето беше положила специални усилия да го почисти и в момента поне лицето и ръцете му не бяха покрити с мръсотия.

— Добро утро, Крим — извика Ателстан. — Хайде, ела тук!

Той взе една свещ и я запали от голямата восъчна свещ, която гореше пред статуята на Девата.

— Вземи тази свещ и върви пред мен. Освен това — монахът извади едно малко звънче иззад олтара — искам да подрънкваш с това звънче. Ако свещта изгори, не се притеснявай. Просто продължи да вървиш и да звъниш със звънчето. Знаеш ли къде отиваме?

Хлапето ококори очи и поклати глава.

— При гробокопача Хоб.

— Но той умира, отче!

— Знам, Крим. Тъкмо затова отиваме — човекът трябва да напусне този свят с вяра в Христа. Разбираш ли?

Момчето кимна сериозно, след което Ателстан откачи ключовете от колана си, застана под хвърлящия червеникави отблясъци олтарен светилник и отключи дарохранителницата. После монахът извади оттам последното причастие, прибра го в една малка кожена торбичка, която завърза около врата си, и отиде в ризницата, за да вземе единствените свещенически одежди, с които разполагаше църквата — износена мантия в червено и златисто, на която Светият Дух бе изобразен като еднокрил гълъб, изпращащ бледи лъчи към един още по-блед Христос. И така, монахът се загърна в мантията, напомни на Крим да върви пред него и двамата излязоха от църквата. Щом се озоваха насред плетеницата от улички на Съдърк, Ателстан за пореден път се изненада от ефекта, който предизвикваше. Тук хората умираха за по няколко монети, но когато зърнеха запалената восъчна свещ, чуеха звука на малкото звънче и го видеха облечен в свещеническите му одежди, дори най-суровите мъже и жени отстъпваха встрани, за да почетат великите тайнства, които представляваше.

Къщата на Хоб беше мрачна постройка с пръстен под, разделена на три помещения. В едната стая спяха гробокопачът и съпругата му, в другата — четирите им деца, а третата служеше едновременно за кухня и трапезария.