Пеещата галерия

— Мъртвите ще останат на бесилката до залез-слънце — повтори стражът. — После ние ще приберем дрехите и вещите им, а те ще бъдат увити в савани и след кратка молитва ще потънат в някой незнаен гроб, за да се срещнат със създателя си — той потупа един от поклащащите се във въздуха трупове. — Няма смисъл да съжаляваш когото и да било от тях, отче. Мръсниците са прерязали гърлото на някаква жена, после са отрязали гърдите й, изнасилили са я и са изгорили трупа й.

— Дано Господ се смили над душите им! — прошепна Ателстан. — Но аз съм тук по заповед на градския коронер, сър Джон Кранстън, и настоявам да видя телата!

Монахът бръкна в кесията си и извади оттам няколко медни монети. Стражът потърка брадичката си и погледна към труповете, а после и към Ателстан, шумно поемайки въздух през почернелите си зъби. Накрая се изправи и излая някаква заповед към един от младежите, който подпря стълбата на ешафода и с драматичен жест подкани монаха да се качи по нея.

— Стълбата те чака, братко. Прави каквото искаш!

И така, Ателстан бавно се качи по стъпалата и внимателно огледа труповете, задържайки дъха си, за да се предпази от миризмата на разложение. Възелът зад ухото на всеки един от обесените беше здраво затегнат. Когато слезе от ешафода, монахът хвърли на палачите още една монета.

— Какво има пак, братко? — вдигна поглед стражът.

— Кой обеси тези мъже?

— Ние тримата.

— Имах предвид кой завърза въжетата около вратовете им?

— Аз! — изправи се един от пъпчивите младежи. — И смея да твърдя, че се справих отлично!

— А би ли казал — продължи с въпросите Ателстан, опитвайки се да прикрие отвращението, което изпитваше при вида на светналото от задоволство лице младежа, — че всеки палач завързва възела по свой собствен начин?

— Разбира се!

— Значи можеш да различиш своята примка от тази на всеки друг, така ли?

— Естествено. Подобно на златарите и художниците и ние си имаме свой почерк. Моите възли са уникални — младежът се усмихна широко. — Много съм добър в занаята си, братко, и винаги гледам да се уверя, че осъдените ще се мъчат дълго, преди да умрат.

— Защо?

Онзи вдигна рамене.

— А защо не?

— Приятно ти е да ги гледаш как страдат ли?

— Копелетата заслужават да страдат.

— И как точно страдат?

— Ами ритат. Винаги ритат.

Ателстан посочи към стъпалата на мъртъвците.

— Затова ли винаги ги бесите боси?

— Разбира се. Иначе може да си изритат обувките и някой от зяпачите да ги задигне, а това би било загуба за нас. Но защо питаш, братко?

Монахът се усмихна и начерта кръстен знак във въздуха.

— Просто така, синко мой, просто така.

После Ателстан обърна гръб на страховитите трупове и се отправи обратно към кръчмата „Агнец Божий“. Макар все още да не можеше да каже кой е извършителят, той вече беше сигурен, че Брамптън и Веши са жертви на жесток убиец.

Кранстън дремеше в кръчмата, сгушен в едно ъгълче край огнището, а на масата пред него бяха наредени няколко празни оловни чаши. Ателстан хвърли една монета на слугинята и й поръча да донесе още една чаша ейл и малко вино. Междувременно се опита да събуди сър Джон. Коронерът замърмори под нос, чудейки се къде се намира. После монахът му описа посещението си в бараката за покойници и ходенето до бесилката на Елмс. Докато траеше разказът му, Кранстън отново се унесе, така че се наложи Ателстан да го свести, плисвайки върху лицето му един черпак с вода. Този път сър Джон се събуди, отръска се като куче и изрече най-ужасните ругатни, за които се сети. Успокои се едва когато слугинята сложи пред него препълнена чаша и му хвърли възможно най-прелъстителния си поглед. Трогнат от това ласкателство и отново усетил вкуса на ейл, сър Джон си възвърна доброто настроение и внимателно изслуша Ателстан. Щом монахът приключи, Кранстън се оригна шумно и зачопли зъбите си с някаква тресчица. За миг Ателстан си помисли, че коронерът ще заспи отново, но после той отпи още една глътка от чашата си.

— Имаме доста неща за обсъждане, сър Джон! — сприхаво рече монахът.

— Да, да — изрева коронерът. — Вземи ми още една чаша с ейл и обещавам да те слушам.

Ателстан се подчини. Сър Джон, който вече беше напълно буден, но все още доста пиян, се оригна и огледа кръчмата, промърморвайки, че била чудесно място. Монахът си припомни петела, кацнал на ръба на бъчвата с пиво, но реши, че ще е по-добре да си замълчи. После продължи да отпива от чашата си с разредено с вода вино, представяйки си как ще се върне в църквата. Трябваше да се погрижи за покрива и да се увери, че проститутката Сесили не упражнява занаята си наоколо. Какво ли щеше да стане с Годрик, запита се той. А дали Бенедикта беше забелязала отсъствието му? Ателстан погледна през тесния прозорец на кръчмата и видя, че слънцето вече залязва. Беше време да си върви. Случаят със Спрингал беше забулен от твърде дебел пласт лъжи, а той беше твърде уморен, за да се занимава с него. Кранстън пък беше твърде пиян.

Монахът се изправи на крака.

— Сър Джон!

Коронерът вдигна замъгления си поглед.