Пеещата галерия

Тялото на Брамптън лежеше на пода, увито в някакво мръсно и пожълтяло платнище, доста неумело зашито. Ателстан внимателно разряза плата с помощта на малкото ножче, което винаги носеше у себе си. Трупът вече беше започнал да се разлага и вонята, която се носеше от него, действително беше нетърпима. Монахът, разбира се, беше свикнал с вида и миризмата на мъртъвци, така че успя да запази самообладание, но въпреки това от време на време с облекчение приближаваше ароматната торбичка до носа си. Покойният Брамптън изглеждаше ужасно. Лицето му беше станало синкаво-жълто, а коремът му се беше подул и изпъваше тънката ленена риза, с която беше облечен. Ателстан внимателно огледа мъртвеца, обръщайки специално внимание на босите му стъпала. После начерта един кръст във въздуха, помоли се за душата на клетия иконом, заключи бараката, върна ключа на свещеника и се запъти обратно към Чийпсайд.

Когато стигна дотам, той застана на едно място и се зачуди какво ли става в „Сейнт Ерконуолд“. Кой ли щеше да даде на Годрик да яде? Ами Бонавентура? Възможно ли беше котаракът да се обиди, че монахът не го е нахранил лично, и завинаги да се запилее из смрадливите лондонски улички? На Ателстан му се искаше да забрави за Кранстън и за този случай, да се махне от Чийпсайд и да се върне на върха на кулата си, откъдето да наблюдава звездите. Той се облегна на някаква стена и се замисли за чувството на вина, което го измъчваше. Вдовицата Бенедикта му липсваше ужасно много и невинното й, ангелско лице го преследваше навсякъде, където идеше. Откога се познаваха двамата? От шест месеца? Монахът промълви една молитва. Беше съгрешил. Да, щеше му се да се върне в църквата при любимите си звездни карти, да застане на върха на кулата и разхлаждан от вечерния бриз, да се изгуби в необятността на небесната шир. Дали нарушаваше обета си, желаейки тези неща? А може би вместо монах трябваше да стане астролог и да се влее в редиците на онези прегърбени фигури с качулки, които се разхождаха из коридорите на университета в Оксфорд?

Но с какво толкова го привличаха планетите? Ателстан прехапа устни. На небето съществуваше ред. Ред във времето. Ред в движението. Прав ли беше Аристотел, зачуди се той. Въртенето на планетите във Вселената действително ли пораждаше музика? В следващия момент някаква каруца изтрополи покрай него и ругатните на коларя го изтръгнаха от унеса му. Монахът се отдръпна от пътя и се огледа.

Тук нямаше никакъв ред. Един просяк с покрито с язви лице и крака, отрязани точно под коляното, подскачаше наоколо с помощта на дървените си патерици. Някаква проститутка с наплескани с черен грим очи и начервени устни метна един поглед на Ателстан, ухили се и го подмина. Монахът прекоси улицата. На позорните стълбове насред Чийпсайд в момента беше изправен само някакъв дебелак. Под него се забелязваха овъглените остатъци от малък огън, а над главата му беше закована обява, от която се разбираше, че мъжът е касапин и че е бил заловен да продава развалено месо. Ателстан спря един разносвач на вода, загреба един черпак и даде на арестанта да пие. Онзи преглътна шумно, обърна мътните си очи към монаха и му благодари. В следващия момент по улицата мина конник, който напомни на Ателстан за шлема на рицаря, както и за нещо, което беше зърнал на тавана на Спрингал и в стражевата кула на Лондонския мост…

И така, монахът се отправи на север към грамадната бесилка на Елмс, от която висяха трима мъже с килнати на една страна глави и здраво завързани ръце и крака. Зяпачите се бяха разотишли и край ешафода бяха останали само един страж, облечен в натруфената си униформа, и двамата му другари. Тримата играеха на зарове и сякаш изобщо не забелязваха зловещите трупове, люлеещи се над главите им. Пространството около тях беше празно. Странно как хората обичаха да виждат ближните си да умират, помисли си Ателстан, но се страхуваха от гледката и миризмата на самата смърт. Когато монахът се приближи, стражът вдигна поглед.

— Какво има, братко?

Ателстан посочи към трите люлеещи се във въздуха тела, опитвайки се да не обръща внимание на поморавелите им лица, изскочилите от устите им почернели езици, изцъклените им очи и изцапаните им панталони.

— Не се тревожи, монахо, изповядаха ги сутринта — обади се стражът. — Точно преди да ги бутнем от стълбата.

— Колко дълго ще останат на бесилката? — попита Ателстан.

Онзи вдигна рамене и монахът се постара да не се взира в грамадната язва на дясната му буза, от която и в момента се процеждаше гной. После стражът обърна замъглените си от пиене очи към двамата си другари — бледи младежи с пъпчиви лица — и се ухили.

— До залез-слънце, отче. Защо питаш?

— Искам да огледам телата им.