Пеещата галерия

В следващия момент в стаята влезе Мод и Кранстън засрамено я погледна, тъй като напоследък не му вървеше дори в леглото. Докато съпругата му подреждаше някакви завивки, отваряше сандъците и поставяше нови свещи в свещниците, той внимателно я проследи с крайчеца на окото си, изучавайки хубавата й фигура, малките й, но пълни гърди, ясното й лице, блестящите й очи, милата й усмивка и леко полюляващата й се походка. Кранстън се изправи. Е, може би нещо куцаше, но проблемът не беше чак толкова сериозен! Той се приближи до съпругата си и я прегърна, придърпвайки я по-близо до себе си.

— О, сър Джон! — прошепна тя, сгушвайки се в него.

— Залости вратата! — промърмори той дрезгаво. — Искам да ти покажа нещо!

Мод се обърна и впери широко отворените си очи в него.

— Подозирам, че съм го виждала и преди…

Въпреки всичко вратата беше заключена, а прозорецът — затворен и за удоволствие на всички участници Кранстън успя да докаже, че възрастта все още не му е отнела мъжката сила. После, докато двамата лежаха с преплетени тела върху голямото легло с балдахин и Мод бъбреше за това и онова, почти изгубена в грамадните прегръдки на Кранстън, любовникът вдигна поглед към тавана, поглаждайки косата на съпругата си със своята буза. В следващия момент обаче Мод каза нещо и сър Джон внезапно я избута встрани.

— Какво? — попита той.

— Какво има, съпруже?

— Какво каза?

Мод вдигна рамене.

— Говорех ти за Агнес, жената на лодкаря Дейвид. Ти често го наемаш, за да ни превози през реката. Както и да е, тя казва, че лодкарите подготвяли петиция, която биха желали да погледнеш. Искането им е някои от сводовете на моста да бъдат разширени и защитните подпори да бъдат сменени, тъй като нивото на водата много се е вдигнало и лодките се блъскат в тях. Няколко души вече са се удавили, сър Джон. Включително деца!

Кранстън седна в леглото и дебелото му туловище потръпна от задоволство.

— Ето какво не е било наред! Сега вече знам какво видях на моста! — той се обърна и прегърна озадачената си съпруга, целувайки я страстно по челото и бузите.

— Не знам какво щях да правя без теб, Мод! Без теб и твоето бъбрене! Разбира се! Чудя се дали Ателстан вече се е сетил…

Въпреки тежкия си търбух сър Джон пъргаво скочи от леглото.

— Хайде, Мод! Побързай! Дай ми чист панталон, чиста риза, чаша кларет, един пай с месо и една бяла питка! Трябва да тръгвам!

И така, лейди Мод също скочи от леглото, изпепелявайки съпруга си с поглед. Преди малко той я беше прегръщал и целувал, а сега се щураше из спалнята като някой млад жребец и се готвеше да я изостави. Въпреки това тя побърза да се облече, мърморейки, че и без това си имала друга работа.

Сър Джон не й обърна внимание. Вместо това си нахлузи дрехите и продължи да разсъждава върху откритието си. Сега вече беше сигурен, че Веши е бил убит. Трябваше да е бил убит и нивото на реката щеше да го докаже. Да, коронерът щеше да откъсне проклетия монах от неговите звезди, двамата щяха да се върнат в къщата на Спрингал и този път нямаше да си тръгнат, докато въпросите им не получат отговори!

Глава пета

В момента, в който Ателстан заобиколи църквата, той видя коронерът да стои до Филомел. Старата кранта беше оседлана и готова за път. Кранстън се ухили.

— Добро утро, братко! — извика той колкото му глас държи. — Конят и багажът ти са готови — сър Джон вдигна дисагите на монаха. — Сложил съм ти пера, дъска за писане и пергамент. Освен това се уверих, че мастилницата ти е добре затворена, така че ако се разлее, не се сърди на мен.

Ателстан, който все още се чувстваше потиснат след посещението си при съпругата на гробокопача Хоб, подмина коронера и влезе в малката си къща, състояща се от две стаи. Кранстън нахлу след него като неприятно въздушно течение, изпълвайки помещението с туловището си.

— Сериозно, братко! — изрева той, оглеждайки се наоколо. — Трябва да си осигуриш малко повече комфорт тук. Имаш ли вино?

Ателстан посочи към някаква пръстена кана и с удоволствие проследи как Кранстън отпива една грамадна глътка, след което — с лилаво като слива лице — изтичва до вратата, за да я изплюе.

— Да му се не види, човече! — озъби се той. — Толкова си го разредил, че е останала само вода!

— Свети Доминик — кисело отвърна Ателстан, — чиято мъдрост е неоспорима, е постановил, че неразреденото вино не е за монаси — той потупа Кранстън по шкембето. — А може би не е и за кралски коронери!

Сър Джон се изправи и погледна Ателстан отвисоко.

— Аз пък постановявам да ме придружиш до Чийпсайд и по-точно до кръчмата „Мечката и чепатата тояга“. Знаеш ли я?

Ателстан поклати глава, а сърцето му се сви.

— Няма да се напивам, не бой се — ухили се Кранстън. — Просто ще седнем и аз ще ти опиша как е бил убит Веши. Вече съм убеден, че търговецът не е отнел живота си сам.

— А аз, милорд коронере, ще те убедя, че Едмънд Брамптън, иконом на сър Томас Спрингал, не се е обесил на тавана на онази къща в Чийпсайд!

— Значи си мислил, а, монахо?

— Никога не спирам да мисля, коронере.

— Да вървим тогава!

— Сър Джон, а защо да не поговорим тук?

Кранстън се обърна и поклати глава.