Пеещата галерия

И така, групичката мъже продължи нататък, залутвайки се сред плетеницата коридори, изпълнени с непоносим шум и воня. Ателстан беше чувал, че Нюгейт е кошмарно място, но сега се убеждаваше лично и вече разбираше защо някои от затворниците така бързо полудяваха тук. Много от тях говореха и пееха, без да спират, докато други, най-вече жени, които знаеха, че не са там задълго, отказваха да поддържат хигиена и лежаха в собствената си мръсотия като прасета. По-навътре в затвора, в една отворена килия, подобно на парчета месо върху касапски тезгях лежаха крайниците на неколцина разчекнати мъже, които щяха да бъдат потопени в смес от сол и зърна кимион, а после — омазани с катран. Ателстан потръпна и прибра ръце в широките ръкави на расото си. Обезумели от ужас лица се притискаха към решетъчните прозорчета във вратите, измъчвани люде молеха за милост. Виновните крещяха от омраза, а невинните тихичко се молеха да им дадат още един шанс да се защитят. Накрая Фицосбърт спря пред някаква килия и щракна с пръсти. Единият от гигантите се дотътри до вратата с комплект ключове в огромния си юмрук. Един от ключовете беше пъхнат в ключалката и вратата се отвори. После Фицосбърт прошепна нещо на великана, който кимна и влезе в килията. В следващия момент отвътре се чуха писъци и ритници, тъп звук от удар и ревът на гиганта, викащ името на Солпър. Накрая телохранителят излезе от килията, влачейки клетника за оръфаната яка на дрехата му. Фицосбърт се приближи до затворника и нежно го потупа по бузата.

— Голям късметлия си, мастър Солпър. Имаш важни посетители. Единият е сър Джон Кранстън, когото мисля, че познаваш, а другият е… — той свенливо погледна към Ателстан — негов спътник.

Монахът не му обърна внимание и се взря в Солпър. Затворникът не представляваше нищо особено — млад мъж с бледо лице и толкова мръсни дрехи, че беше трудно да се каже къде свършва едната и къде започва другата.

— Ще ни трябва стая, където да поговорим с този човек — заяви коронерът.

Главният тъмничар вдигна рамене, а после ги поведе по някакъв коридор към една празна килия, която изглеждаше доста по-чиста от предишната. Фицосбърт остави вратата отворена, а Кранстън посочи на Солпър едно столче.

— Тъмничарю! — извика той.

Фицосбърт се върна в килията и Кранстън постави на масата няколко сребърни монети.

— Донеси ни малко вино, хляб и две от най-чистите ви чаши!

Тъмничарят ловко сграбчи монетите, а няколко минути по-късно един от гигантските му телохранители се появи с поднос, върху който беше наредено всичко, което беше поискал Кранстън. Великанът постави подноса на масата и излезе от килията, затръшвайки вратата зад гърба си. Младият затворник неспокойно седеше върху стола си и се взираше в Ателстан. Коронерът взе една от чашите и една малка бяла питка и ги пъхна в ръцете му.

— Е, Солпър, ето че пътищата ни пак се пресякоха.

Затворникът нервно облиза устни.

— Осъдиха те, а? — ухили се Кранстън.

— Да, вчера — отвърна младежът с неочаквано висок глас.

— И по какво обвинение?

— Фалшификация на монети.

— Ама разбира се! — рече Кранстън. — Братко, позволи ми де те запозная с мастър Солпър — фалшификатор, крадец, разбойник и продавач на реликви. Допреди две години той можеше да ти намери какво ли не — парче от кърпа, използвана по време на Тайната вечеря, косъм от брадата на свети Йосиф или пък играчка, с която си е играл Младенецът. Изобщо няма дейност, в която мастър Солпър да не се е пробвал. Е, младежо, дамгосаха ли те?

Затворникът кимна и смъкна мръсния си елек, при което Ателстан видя грамадното „П“ за „престъпник“, жигосано върху дясното му рамо.

— Два пъти уличен, на третия път — заловен — напевно рече Кранстън. — Трябва да увиснеш на бесилото, Солпър, но въпреки това все още имаш шанс да избегнеш правосъдието.

В очите на младежа тутакси проблесна искрица надежда и той нервно се размърда в стола си.

— Какво искате? Какво трябва да направя?

— Чувал ли си някога за „Синовете на богаташа“?

Затворникът направи гримаса.

— Е, чувал ли си, или не си?

— Разбира се, че съм чувал. Всички са чували. В рамките на различните гилдии — продължи младежът — винаги съществуват малки групи или общества, готови да дадат заем с висока лихва на някой благородник или търговец. Обикновено тези групи носят определени имена: „Пазачите на портата“, „Пазителите на съкровището“… — той вдигна рамене. — „Синовете на богаташа“ е просто една от тези групи.

— И кой е нейният водач?

— Спрингал. Сър Томас Спрингал. Всички го познават.

— А сега нека обсъдим нещо друго.

Кранстън бръкна в кожената кесийка, която беше взел от дисагите си, развърза я и извади отвътре малка стъкленица, пълна с отровата, намерена в къщата на Спрингал. После коронерът отпуши съда и го подаде на затворника.

— Помириши го!

Младежът внимателно приближи стъкленицата до носа си и подуши съдържанието й, след което направи гримаса и я върна на сър Джон.

— Отрова!