Пеещата галерия

— Кой си ти? — попита той шепнешком.

— И таз хубава, Мирабилис! Да не би да си ме забравил? Аз пък си спомням как те бяха изправили пред общинските съдии заради някакъв лек, който вместо да лекува, разболяваше хората за седмици наред!

Великият доктор пристъпи към Кранстън.

— Разбира се! — рече той и лицето му се разтегна във фалшива усмивка. — Сър Джон Кранстън, градският коронер! Мога ли да направя нещо за теб?

— Тук не. Но ще ти бъда благодарен, ако ни заведеш до Найтшейд Хаус на Пайпър Стрийт.

И така, мнимият доктор кимна, прибра стъклениците с лековете си в някаква кожена торба и изведе Кранстън и Ателстан от Уайтфрайърс. После тримата се озоваха в някаква сложна плетеница от улички, всяка от които беше толкова тясна, че двамата спътници отново не можаха да яхнат конете си.

— Как го направи? — попита Ателстан шепнешком.

— Кое?

— Номерът с гълъба.

Кранстън се засмя и посочи към доктор Мирабилис, който вървеше пред тях.

— Ако някой ден посетиш стаичката на „доктора“, ще откриеш там цяло ято обучени гълъби. Нали ги знаеш — онези, които се използват за разнасяне на съобщения. Та от време на време нашият приятел тук упоява някоя от птиците си със стрихнин и я пуска. Поради действието на отровата горкият гълъб няма друг избор освен да кацне някъде наблизо и да остане неподвижен. След известно време пък пада мъртъв и ето ти чудо! — той се засмя. — Разбира се, понякога номерът не се получава и затова доктор Мирабилис винаги е готов да побегне!

Сякаш усетил, че се говори за него, великият доктор се обърна, ухили се и направи знак на двамата мъже да побързат.

Ателстан вече разбираше защо Кранстън е потърсил услугите на Мирабилис. Вярно, че Съдърк беше лош квартал, но Уайтфрайърс се оказа още по-лош. Макар да беше още ден, уличките тук, засенчвани от постройките, които се издигаха от двете им страни, тънеха в мрак. Изобщо мястото беше доста злокобно и с всяка измината крачка ставаше все по-страшно. Изоставените и занемарени къщи наоколо, строени преди стотици години, бяха наблъскани близо една до друга и съвсем скриваха от поглед лятното небе. Самата улица пък беше покрита с мръсотия и цапаше ботушите и сандалите им с тор и кал. Повечето от входовете бяха пусти. От време на време някоя и друга сянка се измъкваше навън, но след като забележеше дългия меч на сър Джон, бързо се прибираше. Мирабилис се оказа удивително пъргав и на моменти на Ателстан и на Кранстън им беше трудно да го следват. Изведнъж мнимият доктор спря и им посочи към някаква дълга и тъмна уличка.

— Пайпър Стрийт — обяви шепнешком той. — А сега — сбогом!

След тези думи доктор Мирабилис се шмугна в някаква друга уличка и преди коронерът да успее да възрази, се изгуби от поглед.

Ателстан и Кранстън предпазливо се заспускаха по Пайпър Стрийт. Прозорците и вратите на къщите от двете страни на улицата бяха плътно затворени. Най-накрая двамата спътници стигнаха до някаква постройка, която съвпадаше с описанието, което доктор Мирабилис им беше дал — в предната част на къщата, в края на дълъг ясенов прът, беше окачена очукана табела.