Пеещата галерия

— Седнете, мадам — отвърна Кранстън, без дори да вдига поглед, — и ме слушайте внимателно. Или ще ми се подчинявате, или ще ви отведа в затвора Маршълсий, където ще бъдете принудена да седите и да ме слушате — той се обърна към сър Ричард и лейди Изабела. — Не искам да обидя никого. Давам си сметка, че още не сте се съвзели след погребението на сър Томас вчера, но заедно с неговата погребална литургия бяха отслужени още две — тази на Брамптън и тази на Веши. Е, аз пък имам да ви съобщя някои новини за тези двамата. Брамптън и Веши не са се самоубили. О, не — били са брутално убити!

Думите на Кранстън увиснаха във въздуха. Лейди Ерменгилда сви тънките си устни и без повече церемонии седна на масата. Сър Ричард тревожно погледна към лейди Изабела. Макар да се опитваше да си придаде самоуверен вид, лейди Ерменгилда, която се беше настанила до Ателстан, също изглеждаше уплашена. По-нататък капеланът тихо потропваше по масата, припявайки си някакъв химн. Бъкингам седеше със сключени ръце и сведена глава, а лицето му издаваше, че е доста изненадан и дори шокиран от думите на сър Джон. Последен към групата се присъедини Алингам. Върлинестият търговец беше неспокоен и ръката му току политаше към устата му или пък към мазната му коса. Той измънка някакво извинение, след което седна до капелана, полагайки усилия да избягва погледа на коронера.

— Сър Джон — рече сър Ричард, — казахте, че Брамптън и Веши са били убити. Но как? И защо? Вярно, че Брамптън беше кротък човек, но не мога да си представя да позволи на някого да го закара насила на тавана на къща, пълна с хора, да завърже въже около врата му и да го обеси. Същото се отнася и за Веши — той погледна към Алингам. — Съгласен ли си с това, което казвам, Стивън?

Без да вдига поглед, търговецът кимна, след което си промърмори нещо под носа.

— Какво? — наведе се над масата Кранстън. — Мастър Алингам, чух ви да казвате нещо. Какво беше то?

Търговецът потри ръцете си една в друга, сякаш се опитваше да ги измие.

— В тази къща витае някакво зло — рече бавно той. — Дяволът се е настанил тук. Спотайва се из ъглите и ни наблюдава. Смятам, че коронерът е прав — след тези думи Алингам вдигна поглед и Ателстан забеляза, че скръбното му лице е пребледняло, а страните му са мокри от сълзи. — Веши наистина е бил убит! Смятам, че е знаел нещо.

— Какви ги приказваш, човече? — извика сър Ричард. — Мастър Стивън, мисля, че се безпокоиш твърде много.

— Какво? — попита Ателстан, оставяйки перото си. — Какво е знаел Веши?

Длъгнестият търговец се наведе напред. Лицето му беше смръщено, а в очите му гореше омраза.

— Не знам — изсъска той. — Но дори да знаех, нямаше да кажа на теб, монахо!

— В името на краля — отговорете! — изрева Кранстън. — Знаете ли нещо за смъртните случаи, сполетели това домакинство?

— Не! — изграчи Алингам. — Забулени са в мистерия. От друга страна, сър Томас обичаше гатанките, така че в къщата трябва да има нещо, което би могло да обясни всичко.

— За какво говориш, човече? — попита сър Ричард.

Търговецът неспокойно потърка лицето си.

— Казах достатъчно — промърмори той и замлъкна.

— В такъв случай — започна Кранстън — нека обобщим онова, което знаем. Поправете ме, ако сбъркам някъде. И тъй, сър Томас Спрингал е бил градски съветник и златар. В нощта на смъртта си той е дал пиршество за своите близки, на което е поканил и съдия Фортескю, и докато то е траело, доста си е пийнал, така ли е?

Лейди Изабела кимна, без да откъсва красивите си очи от лицето на коронера. Сър Ричард пък наблюдаваше как перото на Ателстан се плъзга по парчето велен.

— После празненството е свършило — продължи Кранстън — и сър Томас се е оттеглил в покоите си. Вие, сър Ричард, сте му пожелали лека нощ, а лейди Изабела е изпратила в стаята му някаква слугиня, която го е попитала дали има нужда от нещо.

Сър Ричард и лейди Изабела потвърдиха казаното.

— По време на тържеството вие, лейди Ерменгилда, сте чули Брамптън да отнася в стаята на сър Томас обичайната чаша с вино, прав ли съм?

— Не само го чух — сопна се старицата, — ами отворих вратата на стаята си и го видях! После той слезе обратно долу.

— Забелязахте ли как беше облечен?

— С елече и жакет.

— А какво носеше на краката си?

— Меките ботуши, с които никога не се разделяше.

— Защо си спомняте това?

— Брамптън беше кротък човек — отвърна лейди Ерменгилда и в гласа й се прокрадна нотка на симпатия. — Добър иконом. Винаги се движеше бавно и тихо.

— Как ви се стори онази вечер?

— Както обикновено. Като че ли беше малко пребледнял. Усети, че съм отворила вратата, но така и не ме погледна. После слезе по стълбите… Не! Свърна в другата галерия и се качи в стаята си на горния етаж.

— Видяхте ли го отново?

— Не.

— И твърдите, че по Пеещата галерия са минали още само сър Томас, сър Ричард и лейди Изабела?

— Да, убедена съм в това.

— И сте сигурна, че през нощта никой не е посещавал сър Томас?

— Да, нали вече ви казах! — тросна се лейди Ерменгилда. — Спя леко и не съм чула никой друг да минава по галерията.