Пеещата галерия

— Ами вие, отец Криспин? — Кранстън се наведе, за да зърне лицето на младия капелан. — Вие сте се качили в стаята на сър Томас на следващата сутрин, нали така? Лейди Ерменгилда ви е чула да вървите по Пеещата галерия. Когато не сте получили отговор на почукването си, сте отишли да повикате сър Ричард, чиято стая се намира в съседната галерия. След като и той не е успял да събуди сър Томас, сте накарали слугите да разбият вратата, прав ли съм?

— Да — кимна капеланът със светнали очи. — Точно така беше.

— После всички сте влезли в стаята и сте намерили сър Томас проснат на леглото. На масата до него пък е имало чаша с отрова. Никой не е смеел да продума…

— Освен Веши! — намеси се Алингам. — Той каза: „Бяха само трийсет и една!“

— Знаете ли какво е имал предвид? — попита Кранстън.

— Не, но какво ли не бих дал, за да узная!

— След това сте изпратили някой слуга да повика лекаря — продължи коронерът. — Мастър Дьо Троа е дошъл, прегледал е трупа и е обявил, че сър Томас е починал вследствие на отравяне. Предната вечер Брамптън е отнесъл чашата с вино в стаята на господаря си и това е бил последният път, в който е бил видян жив. На следващата сутрин, след като сър Томас е бил открит мъртъв, тялото на Брамптън е било намерено да виси от една греда на тавана. Мастър Веши беше тук, когато брат Ателстан и аз дойдохме в къщата за първи път. Късно същата нощ той е излязъл, за да отиде Бог знае къде, след което беше открит обесен под Лондонския мост. Имайте предвид, че разполагаме с доказателство, че нито Брамптън, нито Веши са се самоубили, но засега ще го запазим в тайна. Смъртта на сър Томас обаче все още си остава загадка.

— Все пак може да го е убил Брамптън! — рече Бъкингам.

— Защо мислите така? — погледна го Кранстън.

Секретарят вдигна рамене.

— Разбирам, че си имате някаква причина да твърдите, че Брамптън не се е самоубил, но това не означава, че не е виновен за смъртта на сър Томас.

Коронерът се ухили.

— Имате право, секретарю. От вас би излязъл чудесен адвокат. Ще запомня това.

Изведнъж край вратата настана суматоха. В следващия момент в салона нахълта някакъв слуга, който се наведе над рамото на сър Ричард и му зашепна нещо в ухото. Търговецът вдигна поглед.

— Сър Джон, от канцеларията на шерифа са изпратили вестоносец, който иска да говори с вас.

— С ваше позволение, ще го изслушам, сър Ричард. Кажете му да влезе.

И така, вестоносецът — някакъв надут младеж — тържествено пристъпи в салона.

— Сър Джон, нося ви съобщение от заместник-шерифа — той се огледа наоколо. — Става дума за мастър Веши.

— Говори! — отвърна Кранстън.

— В нощта на смъртта си търговецът е бил забелязан в една кръчма край реката. Съдържателят на „Златните ключове“ твърди, че някакъв мъж, отговарящ на описанието на Веши, е пил при него до късно през нощта. После мъжът си е тръгнал с млада червенокоса проститутка, която кръчмарят не бил виждал никога преди.

— Това ли е всичко? — попита коронерът.

— Да, сър Джон.

Кранстън освободи вестоносеца и Ателстан забеляза, че настроението на групичката, събрала се в салона, доста се е приповдигнало.

— Виждате ли! — извика тържествуващо лейди Ерменгилда. — Веши е бил видян с една от уличниците си! Мастър Бъкингам трябва да е прав. Нищо не пречи Брамптън все пак да е убил сина ми, а пък смъртта на Веши може да няма нищо общо с останалото.

Кранстън обаче не остана доволен от новините.

— Както и да е — сопна се той. — Имам още въпроси, които искам да задам на лейди Изабела и на сър Ричард. Останалите са свободни да си вървят.

Лейди Ерменгилда се накани да възрази, но синът й се пресегна през масата и нежно я докосна по китката, приковавайки в нея умолителен поглед. Старицата се изправи, изгледа злобно Кранстън и последва останалите извън салона. Сър Джон ги изчака да излязат и тихо попита:

— Лейди Изабела, били ли сте някога в Найтшейд Хаус на Пайпър Стрийт? Къщата се намира близо до кармелитския манастир…

— Никога!

— И не познавате аптекар на име Саймън Форман, така ли?

— Чувала съм за него, но не сме се срещали.

Ателстан видя страха в очите на лейди Изабела. Лицето на вдовицата беше изгубило златистия си оттенък и в момента изглеждаше бледо и измъчено.

— А вие, сър Ричард?

— Не, разбира се! — търговецът се наведе напред и посегна към мястото, където трябваше да виси мечът му. — Не ви ли е малко неудобно да идвате в тази къща — изсъска той — и да обиждате лейди Изабела и мен, твърдейки, че се движим сред разни отрепки? Не се опитвайте да се правите на хитрец, Кранстън! Брат ми беше отровен. Не ми харесват намеците ви, че един от нас е отишъл в онази аптека, за да купи отровата, с която е бил убит сър Томас!

— Странно — продължи Кранстън непринудено, — защото този следобед, когато двамата с брат Ателстан отидохме дотам, аптекарят ни каза, че е продал стъкленица с отрова на някаква дама, която изглеждала точно като вас, лейди Изабела. Жената била облечена в черно наметало, обточено с бяла кожа, имала червеникава коса и се отличавала със същия ръст и тен като вашите.

— Никога не съм била в Уайтфрайърс! Не съм стъпвала в аптека!