Пеещата галерия

— Имате ли черно наметало, обточено с бяла кожа?

— Да, както и стотици други жени в града!

— Срещали ли сте Форман?

— Не знам. Може и да съм. Съпругът ми имаше много странни приятели. Все едно, защо ми е да убивам сър Томас? — извика лейди Изабела, надигайки се от стола си. — Той беше добър човек и ми осигуряваше всичко, което една жена би могла да желае.

— Лейди Изабела — рече спокойно сър Джон, — добре известен факт е, че съпругът ви имаше особени предпочитания. Кажете ми — вие обичахте ли го?

— Това е прекалено, сър! — сър Ричард сграбчи Кранстън за китката, но коронерът му се изплъзна.

— Достатъчно! — на сър Джон вече му беше дошло до гуша от арогантността на тези хора, които си въобразяваха, че могат да го разиграват както си искат. — Като служител на краля мога да ви кажа, че в случая са намесени интересите на Короната и че обвиненията по него могат да включат както убийство, така и държавна измяна!

Сър Ричард седна обратно на мястото си, дишайки тежко. Лейди Изабела го хвана подръка, погледна го, а после поклати глава.

— Най-добре ще е да ни кажете истината, милейди — рече Ателстан тихо. — Трябва да го сторите! Съпругът ви и още двама мъже бяха брутално убити. Опасността обаче още не е преминала, а ние двамата със сър Джон обикаляме Лондон, играейки си на „Сляпа баба“. Съпругът ви, лейди Изабела, си е имал тайни и тъкмо те са станали причина за смъртта му. После убиецът му се е опитал да хвърли вината върху Брамптън, но благодарение на съдбата и обстоятелствата ние успяхме да докажем не само че икономът ви е бил невинен, но и че той също е бил убит. Веши пък е видял или е чул нещо и затова също е трябвало да бъде премахнат. И така, милейди, в името на новия крал, отговорете ми на следния въпрос: ходили ли сте някога в аптеката на Саймън Форман?

— Не!

Ателстан прикова погледа си във вдовицата.

— А обичахте ли съпруга си?

— Не! Сър Томас беше мил човек, но не ме познаваше… не и плътски. Имаше си други предпочитания…

— Към млади мъже ли? — попита монахът.

— Явно златарят е бил содомит! — излая Кранстън. — Падал си е по момченца! Точел е лиги по тях!

Ателстан се обърна към коронера и поклати глава. Лейди Изабела скри лицето си в ръце и горчиво заплака.

— Разкажете ми за съпруга си, милейди — настоя монахът.

— Сър Томас не искаше нещо от мен и аз не му задавах никакви въпроси.

— Сър Ричард, вие обичате ли лейди Изабела?

Търговецът се окопити.

— Да, да, обичам я.

— Двамата любовници ли сте?

— Да.

— Значи и двамата имате мотив?

— За какво?

Сър Ричард, който беше изгубил обичайната си напереност, се отпусна в стола си, а лицето му доби измъчено изражение, сякаш търговецът най-после беше осъзнал, че се намират в смъртна опасност.

— За убийство, сър.

Сър Ричард поклати глава.

— Това, че съм пожелал съпругата на брат си, не значи, че съм искал и смъртта му! — промърмори той.

— Съдиите от кралския съд едва ли ще повярват в това! — излая Кранстън. — Най-вероятно ще решат, че сте пожелали съпругата и богатствата на брат си и че след като сте прелъстили лейди Изабела, двамата сте решили да убиете сър Томас и да хвърлите вината върху Брамптън.

— В такъв случай — рече кротко сър Ричард — трябва да съм убил и Веши, и Брамптън. Аз обаче имам свидетели. По време на тържеството бях неотлъчно до брат си. После му пожелах лека нощ и отидох при лейди Изабела. Двамата прекарахме нощта заедно — призна си той.

— А какво правихте в нощта, когато беше убит Веши? — попита внезапно Кранстън.

— Същото. Къщата е пълна със слуги. Дворът гъмжи от майстори… Всички те могат да свидетелстват, че не съм мърдал оттук — оправях сметките, излизах навън, за да проверя как върви работата по подвижната сцена за коронацията на краля…

Лейди Изабела се изправи в стола си и подпря лакти върху страничните облегалки.

— Да речем, че ние сме убили сър Томас — рече тя. — Как според вас сме успели да влезем в спалнята му, да сипем отрова в гърлото му или във винената му чаша и да излезем, заключвайки вратата отвътре? Това, сър, е абсурдно — вдовицата умолително погледна към Ателстан. — Помислете — възможно ли е наистина, след като сме били заедно в леглото, да слезем на долния етаж, да хванем Брамптън, да го отведем насила на тавана и да го обесим? И пак ви казвам — не съм ходила в Уайтфрайърс и не съм посещавала аптеката на Саймън Форман. Не съм купувала никакви отрови! Не че никога не съм съгрешавала, но не съм убила нито съпруга си, нито другиго. Кълна се, че нямам нищо общо със смъртта на когото и да било!

— Правилно ли си спомням, че в нощта на тържеството вие бяхте изпратили чаша вино на Брамптън?

— Да, в знак на помирение.

— Той бил ли е в стаята си?

— Не. По-късно разбрах, че по това време бил отишъл до спалнята на съпруга ми, за да му занесе обичайната чаша с кларет — лейди Изабела избърса очите си. — Слугата оставил виното в стаята на Брамптън и се върнал на долния етаж. Това е всичко, кълна се!