Пеещата галерия

— О, да! — отвърна вдовицата и Ателстан си даде сметка колко тих и овладян беше гласът й. — И най-вече… — тя разпери ръце и отново се разкиска.

Монахът я изгледа гневно, но вдовицата не можеше да се овладее. Раменете й се тресяха от смях, а белите й страни се бяха зачервили. В крайна сметка Ателстан не се сдържа и също се усмихна.

— И най-вече — рече Бенедикта — амбицията на проститутката Сесили да изиграе ролята на Девата! И лицето на жената на Уоткин!

Вдовицата се смееше толкова заразително, че нямаше как Ателстан да не се присъедини. Скоро нефът на църквата се изпълни със смях — нещо, което се случваше за първи път, откакто монахът беше пристигнал в „Сейнт Ерконуолд“. Най-накрая Бенедикта се успокои.

— Едва ли е много благопристойно — отбеляза тя — една вдовица и един монах да се смеят толкова високо между стените на църква и то за сметка на останалите енориаши, но трябва да ти призная, отче, че никога в краткия си живот не бях ставала свидетелка на нещо толкова забавно! Сигурно сме голямо бреме за теб…

— Не — отвърна Ателстан, сядайки до нея. — Не мисля, че сте бреме.

— Тогава какво те тормози, отче? Защо си толкова тъжен?

„Защо ли наистина?“ — запита се Ателстан, взирайки се в картината в синьо, червено и златно, която постепенно изпълваше стената. Като че ли най-голямото му бреме беше онзи истински триумф на плътта с оплешивяваща глава, проницателни кафяви очи и червендалесто лице на име сър Джон Кранстън. Да, коронерът с неговото гигантско шкембе, тлъсти крака и толкова огромен задник, че монахът тайно го наричаше „Трошача на конски гърбове“, действително го тормозеше. Но как можеше да обясни отношенията си със сър Джон на хубавата вдовица?

— Нищо не ме тормози, Бенедикта. Освен може би самотата…

Изведнъж Ателстан си даде сметка колко близо са застанали двамата. Вдовицата беше вперила спокойните си очи в него, а изпод воала й се подаваше кичур лъскава черна коса. Лицето й беше толкова гладко! Монахът не можеше да откъсне поглед от сочните й устни и прелестните й, тъмни като нощта очи… В следващия момент той дойде на себе си, прокашля се и се изправи.

— Защо остана, Бенедикта? Може би искаш да поговорим за нещо?

— Не — изправи се и тя, сякаш беше усетила внезапната хладина, промъкнала се помежду им. — Само исках да ти кажа, че Хоб е починал. Бях в къщата му, преди да дойда тук, и видях вдовицата му.

— Дано Господ се смили над душата му! — прошепна Ателстан. — Дано се смили над всички ни!

На следващия ден монахът реши да не мисли за сър Джон и за ужасните убийства, извършени в къщата на Спрингал, и вместо това се посвети на задълженията си на енорийски свещеник. И така, Ателстан постави нова кутия за волни пожертвования близо до кръщелния купел и я заключи с катинар. После се опита да изглади отношенията между Сесили и съпругата на боклукчията Уоткин и дори постигна известен успех — жената на Уоткин се съгласи Сесили да изиграе Девата, стига на нея да й се повереше ролята на братовчедка й, света Елисавета. Колкото до останалите роли — на Уоткин беше оказана честта да се превъплъти в образа на свети Георги, а ловецът на плъхове Ранулф с радост прие да облече костюм и да се представи за змея.

Разбира се, имаше и по-важни въпроси, които очакваха вниманието на Ателстан. Например след погребението на гробокопача Хоб, което се състоя в късния следобед, трябваше да се организира събиране на средства за вдовицата. Монахът даде на бедната жена каквото можа и й обеща, че веднага щом обстоятелствата го позволят, ще й даде още. Тази нощ Ателстан спа добре, а на сутринта се събуди рано и се изкачи по плесенясалите стъпала на църковната кула, за да погледа звездите, преди зората да ги е прогонила от ясното небе.

По-късно същата сутрин той слезе в църквата и се зае да подготви трупа на проститутката Мег за погребение. Мег имаше черна коса, бяло лице и закривен като орлов клюн нос. Приживе тя не се беше отличавала с особена хубост, а в смъртта си изглеждаше направо грозна с мазните кичури, спускащи се до мърлявите й рамене, костеливото лице, покрито с прозрачна кожа, и хлътналите, блатисто зелени очи, които сега бяха съвсем помътнели.

Устата на мъртвата зееше отворена, а мръснобялото й тяло, подобно на корема на някоя изхвърлена на брега риба, беше цялото покрито със синини. Трупът беше донесен в църквата от неколцина енориаши малко след като сутрешната литургия беше приключила. После Ателстан беше взел една рокля от някаква старица, която живееше в една от къщите зад църквата, и правейки всичко по силите си да запази достойнството на Мег, беше облякъл мъртвата. Накрая енорийският съдебен пристав — някакъв мрачен дребосък с вкус към драмата — му беше съобщил, че жената е била убита.

— Трагичен край на един тъжен живот! — беше проплакал той.