Пеещата галерия

Ателстан го слушаше с половин ухо. Алингам беше мъртъв. Монахът си припомни длъгнестия търговец, неговото мрачно изражение, както и безпокойството, което очевидно го беше завладяло последния път, когато двамата със сър Джон бяха посетили къщата на Спрингал. „Дано да не е много пиян“ — помоли се Ателстан, взирайки се сърдито в Кранстън.

Когато пристигнаха в къщата на Чийпсайд, двамата спътници завариха сър Ричард и лейди Изабела напълно спокойни и монахът си даде сметка, че твърдението на сър Джон, че Алингам е бил убит, е било само предположение. После сър Ричард любезно ги поздрави, а лейди Изабела, която носеше бял воал и рокля от тъмносиньо кадифе, им разказа как се качили до стаята на мастър Алингам и след като намерили вратата заключена, наредили на майсторите, работещи в градината, да я разбият.

— Установихме, че Алингам е починал в леглото си от удар или нещо такова — добави сър Ричард, — и изпратихме да повикат отец Криспин — той посочи към капелана, който седеше в един стол, поставен точно на входа на салона. — Той прегледа тялото и дори поднесе парче стъкло към устните му, но Алингам не дишаше. И така, капеланът стори онова, което напоследък стана ежедневие за него — даде последно опрощение на мъртвия. Е, искате ли да видите трупа?

Ателстан се обърна и погледна към Кранстън, който само вдигна рамене.

— Значи смятате, че Алингам е починал от естествена смърт?

— Разбира се! Не открихме никакви следи от насилие, нито пък от отрова — отвърна сър Ричард.

Ателстан си спомни думите на Форман, който им беше казал, че жената, посетила аптеката му, е купила от него отрова, която не можела да бъде проследена, но въпреки това била в състояние да спре сърцето на човек. Независимо от това монахът смяташе, че сър Ричард и лейди Изабела казват истината — в техните очи смъртта на Алингам беше настъпила вследствие на естествени причини, а същото би казал дори и някой опитен лекар. Ателстан обаче мислеше другояче. Сър Джон беше прав — търговецът действително беше убит.

Младият секретар Бъкингам, който сега беше облечен в малко по-светли тонове, тъй като траурът беше приключил, поведе мъжете към втория етаж. Когато стигнаха дотам, те видяха, че вратата на средната стая, в която беше живял Алингам, е избита от кожените си панти и в момента един работник я поставя обратно на мястото й. Щом мъжете приближиха, онзи им направи път и те влязоха в покоите на търговеца.

Помещението беше малко, но приятно, а от прозореца му се разкриваше гледка към градината. Алингам лежеше върху малкото си легло с балдахин, отрупано с възглавници, и изглеждаше като заспал. Ателстан се озърна наоколо. В стаята имаше малък цветен гоблен, изобразяващ срещата на свети Симеон с Младенеца, два-три сандъка, маса, едно кресло с висока облегалка, няколко табуретки и тежък дъбов гардероб, който в момента зееше отворен. Монахът вдъхна уханието на билките, посипани вътре, за да бъдат дрехите винаги свежи, след което се приближи до леглото и погледна към трупа на търговеца. В следващия момент от устните му се отрони молитва. Колкото до Кранстън, коронерът просто седна на леглото и се взря в мъртвеца, сякаш се канеше да си поговори с него.

Въпреки грубостта и пиянството си Кранстън беше изключително добър следовател и Ателстан беше сигурен, че е в състояние да извърши огледа на тялото. Независимо от това той се наведе над леглото, за да си направи свои собствени заключения. Кожата на Алингам беше заприличала на студените люспи на риба. Трупното вкочаняване беше започнало, но процесът все още не беше съвсем завършил. Монахът подуши устата на мъртвеца и установи, че оттам се носи леко остър мирис, в който обаче нямаше нищо съмнително. По кожата, ноктите и лицето нямаше следи от обезцветяване. Ателстан вдигна ръката на покойния търговец и подуши и нея, но не усети нищо друго освен дъха на мирото, с което капеланът беше помазал мъртвеца. В следващия момент монахът изведнъж осъзна смешната страна на сцената — той и сър Джон седяха на леглото, Бъкингам и сър Ричард ги гледаха отгоре, а лейди Изабела се беше повдигнала на пръсти и надничаше над раменете им, сякаш пред очите й се разиграваше някаква пиеса. После иззад гърба на вдовицата се дочуха влачещите се стъпки на отец Криспин — капеланът явно също идваше да се присъедини към компанията.

— Кажете ми — започна Ателстан, — кой откри трупа?