Пеещата галерия

Монахът го беше разпитал по-подробно и беше научил, че някакъв зажаднял за ласки разбойник си бил платил за услугите на Мег и след като се възползвал от тялото й, я намушкал между ребрата. Трупът — вече изстинал и вкочанен — бил намерен малко след зазоряване в един гъмжащ от плъхове храсталак. Ателстан знаеше, че никой няма да потърси мъртвата и че енорийската стража ще я погребе като някое псе. На сутрешната литургия обаче бяха присъствали доста хора, които бяха решили другояче и бяха помолили Таб — работник, който беше дошъл да се изповяда, да скове нещо като ковчег от няколко тънки дъски. И така, след като беше свършил тази работа на стълбите на църквата, Таб беше възкачил произведението си върху една поставка и го беше разположил пред олтарната преграда. Когато всичко беше готово, Ателстан прочете заупокойните молитви над Мег, наръсвайки тялото й със светена вода, и се помоли на добрия Господ да се смили над душата й. После закова капака на ковчега с помощта на работника, произнесе последната молитва и включи името на мъртвата в списъка, който четеше по време на траурната литургия всяка седмица.

След това монахът даде на Таб и на двамата му чираци няколко пенита, за да отнесат ковчега в старото гробище, и сам тръгна подир тях, напявайки псалми. Накрая тленните останки на проститутката бяха спуснати в плитък гроб, изкопан в сухата и твърда земя, а Ателстан се зарече да постави отгоре му кръст. Освен това не трябваше да забравя да отслужи литургия за спасение на душата на мъртвата. Щом всичко приключи, монахът тръгна обратно към църквата, чувствайки се виновен. Докато той се наслаждаваше на звездите, хора като Мег умираха по ужасни начини, а после телата им потъваха в мрачните си гробове. При тази мисъл сърцето на Ателстан се изпълни с гняв и той коленичи пред статуята на Девата, за да се помоли за проститутката и за проклетия кучи син, който беше изпратил душата й неопростена в мрака. После монахът се изправи и тъкмо се накани да се върне в къщата, за да измие пръстта от гроба на Мег от ръцете си, когато вратата на църквата се отвори със замах и в нефа тържествено влезе Кранстън.

— Убийство е, Ателстан! — изрева той. — Долно убийство!

Монахът знаеше, че сър Джон обича да го впечатлява с драматичните си появи и оттегляния, и не можа веднага да реши дали да се разсмее, или да се разплаче. Кранстън продължаваше да стои в нефа с разкрачени крака и ръце на хълбоците. Ателстан седна на стълбите към олтара и се взря в жизнерадостното лице на коронера.

— За какво говориш, сър Джон? — попита той сърдито.

Светналата от радост буца сланина просто продължи да се хили насреща му, докато накрая не издържа и не излая:

— За семейство Спрингал! Къщата им отново е била споходена от убийството! Този път горкият Алингам е бил намерен мъртъв в спалнята си, но по тялото му не са били открити никакви следи от насилие. Съдия Фортескю е бесен. Между другото — къде е котаракът ти?

— Сигурно е избягал, като те е чул да идваш! — промърмори Ателстан. — Защо, какво става със съдията? И какво общо има той с Бонавентура?

— Фортескю се е изправил на нокти подобно на котка върху горещи тухли и настоява нещо да бъде направено. В същото време и той като мен няма идея какво точно да бъде то. Все едно, сега трябва да тръгваме. Домът на семейство Спрингал ни очаква!

— Имам си работа, сър Джон! Двама от енориашите ми починаха!

Разтеглил сатирското си лице в лукава усмивка, коронерът се приближи към Ателстан.

— Хайде де, братко, знаеш, че не можеш да се измъкнеш.

О, да, монахът беше напълно наясно с положението, но въпреки това през цялото време, докато пълнеше дисагите си, оседлаваше Филомел и отиваше към Кранстън, който го чакаше на улицата пред църквата, не спря да мърмори и да ругае. После двамата спътници се отбиха в близката кръчма, за да може Ателстан да поръча някои неща на Таб, който вече пропиваше печалбата си от погребението на Мег, и потеглиха по дългия път към Чийпсайд. Кранстън беше в чудесно настроение, за което доста допринасяше и сякаш бездънният мях с вино, който беше взел със себе си. Монахът се опита да се извини за своята роля в последната им караница, но сър Джон махна с ръка.

— Вината не е твоя, братко! — излая той. — Ни най-малко! Виновни са телесните течности и жегата. Всички хора се карат. Случва се и в най-добрите семейства.

И така, докато Ателстан ту се молеше, ту ругаеше, а Кранстън пърдеше и се поклащаше на седлото, двамата спътници минаха по Лондонския мост и продължиха към Фиш Стрийт Хил. Разбира се, когато виното свърши, сър Джон тутакси изгуби ведростта си и заяви, че пет пари не давал за разни мрънкащи монаси.

— Заповедите са си заповеди! — изрева той, хвърляйки мрачен поглед към Ателстан, след което се зае да му опише менюто, което клетата му съпруга подготвяла за идната неделя. — Същинско пиршество! — обяви Кранстън. — Глиганска глава, лебед, еленско печено, пай от дюли, млечен крем с вкус на ябълки…