Пеещата галерия

Сър Джон вдигна стъкленицата и я задържа пред погледа на аптекаря. Форман въздъхна, стана от мястото си и излезе от стаята. Докато го нямаше, коронерът извади камата си и я остави до себе си. Не след дълго аптекарят се върна, хвърли един поглед към камата и се усмихна.

— Няма нужда от такива мерки, сър Джон. Ще ви дам сведенията, които поискахте. Въобще съм готов на всичко, стига после да си тръгнете!

И така, Форман седна в стола си с някакъв пергаментов свитък в ръце. После бавно разви документа, мърморейки си под нос.

— Преди седмица при мен действително дойде един клиент — рече той, вдигайки поглед, — който си купи двете отрови, съдържащи се в тази стъкленица, както и една рядка отрова без мирис, от която сърцето на човек може да спре.

— И как изглеждаше този клиент?

Аптекарят се усмихна.

— Всъщност клиентът беше жена; богато облечена дама, която ми плати доста щедро. Не можах да видя лицето й обаче, тъй като беше скрито под една от онези маски, които придворните дами носят, когато отиват някъде с някой кавалер, различен от съпруга им.

— Що за жена беше клиентката ти?

— Жена като жена — отвърна язвително аптекарят, давайки си сметка, че всъщност не би могъл да предостави кой знае какви сведения на любопитния коронер.

— Опиши ми я!

Форман нави парчето пергамент на руло и се облегна в стола си.

— Висока жена, облечена в скъпо наметало, обточено с бяла агнешка вълна, която, както вече казах, носеше на лицето си маска Качулката й беше ниско нахлупена, но все пак успях да видя, че косата й е тъмночервена. Изобщо много красива дама — той погледна към Кранстън и вдигна рамене. — В онзи момент си помислих, че е просто поредната жена, търсеща отрова, за да улесни любовния си живот — аптекарят се потупа с пергаментовия свитък по бедрото. — И това, господа, е всичко, което мога да ви кажа и което ще ви кажа.

Щом излязоха от аптеката, Ателстан и Кранстън яхнаха конете си и побързаха да се върнат на главната улица. На един или два пъти за малко да се изгубят, при което Кранстън здраво стисваше камата си, но скоро все пак стигнаха до Уайтфрайърс и спокойно продължиха по Флийт Стрийт.

— Знаеш коя е била онази жена, нали, сър Джон?

Коронерът кимна.

— Лейди Изабела Спрингал — той дръпна юздите на коня си и погледна към монаха. — Тя отговаря на описанието на аптекаря и освен това е имала мотив.

— Какъв мотив?

— Нямам доказателства, но подозирам, че лейди Изабела е мамела съпруга си със собствения му брат. Сега обаче не е време за догадки. Да отидем да попитаме самата вдовица!

Когато пристигнаха в къщата на Спрингал в Чийпсайд, Кранстън реши да се възползва от цялата власт, която му даваше законът. И така, без да се церемони много-много, той заяви на изненадания Бъкингам, който ги посрещна, че незабавно иска да се види със сър Ричард, с лейди Изабела и с някои други членове на домакинството. Младият секретар издаде устни напред, сякаш се канеше да възрази.

— Веднага, сър! — изрева Кранстън и то с такава сила, че гласът му се чу чак във вътрешния двор, където работеха неколцина майстори. — Искам да видя всички! — той влезе в големия салон. — Тук!

Сър Джон прекоси помещението, качи се на подиума и седна начело на масата, след което направи знак на Ателстан да се присъедини към него. Монахът вдигна рамене и извади дъската си за писане, мастилницата, парче пергамент и няколко пера. Междувременно Бъкингам явно беше усетил, че нещо не е наред, защото не след дълго в салона го последва първо сър Ричард, а после и лейди Изабела. Днес хубостта на вдовицата не беше помрачена от скръбта по покойния й съпруг — очите й не бяха зачервени от плач и изобщо цялото й лице беше свежо като майска роза. Лейди Изабела беше облечена в тъмносиня рокля, а красивата й червеникава коса беше скрита под бял воал.

Сър Ричард, който носеше тесни панталони и отворена батистена риза, изтупа праха от ръцете си и обясни, че е помагал на майсторите, които довършвали подвижната сцена за коронацията на младия крал. Кранстън, който намираше бъбренето му за напълно излишно, разсеяно кимна.

В следващия момент, с развята около мършавото си лице дълга коса, до подиума докуцука и семейният капелан. Той хвърли на коронера един поглед, изпълнен с отвращение, но въпреки това любезно попита:

— Добре ли сте, сър Джон?

— Добре съм, капелане — отвърна Кранстън. — А от това, че виждам всички ви тук, ми става още по-добре!

Младият капелан долови новопоявилата се властна нотка в гласа на коронера и за миг остана неподвижен, оглеждайки сър Джон с присвити очи. Сетне се усмихна, сякаш наслаждавайки се на някаква своя шега, и се отпусна в края на масата, където можеше да си опъне крака. После в салона влезе лейди Ерменгилда, придружавана от Бъкингам. Облечена изцяло в черно, старицата прекоси помещението подобно на някой паяк и се надвеси над коронера.

— Не можете да ме привиквате така в собствения ми дом! — озъби се тя.