Пеещата галерия

Между Найтшейд Хаус и улицата имаше настлан с плочи двор, а алеята, която водеше до входа, беше оградена от железен парапет. Дори на дневна светлина къщата изглеждаше някак мрачна и подозрителна и създаваше странното усещане, че се опитва да се скрие зад съседните сгради. Със своите покрити с решетки прозорци и подсилена с железни ленти врата тя не приличаше толкова на частен дом, колкото на затвор. След първото почукване на Кранстън не последва отговор, така че коронерът почука отново. В следващия момент зад гърба на двамата спътници зави куче, а после някаква врата се отвори и затвори. Кранстън и Ателстан се огледаха през рамо и забелязаха, че на изхода към уличката се събират някакви сенки. Сър Джон почука още веднъж. Ателстан се присъедини към него и захлопа по вратата с юмрука си. Най-накрая отвътре се чу шум от тихи стъпки, след което някой освободи веригата и вдигна резето. После вратата се отвори и на прага застана някакъв среден на ръст мъж с бледо лице, не особено привлекателни черти и весели очи. Той непрекъснато се почесваше по голото теме, а тъмните му кадифени дрехи и меки чехли му придаваха вид на селски свещеник. Сякаш беше някой дружелюбен гостилничар, Форман каза на посетителите си да завържат конете си отвън и ги въведе в къщата. После ги настани на една маса и ги помоли да го почакат, докато приключи с работата си в личния си кабинет. Кранстън и Ателстан седнаха на посочените им места и се огледаха. Стаята беше изненадващо чиста и подредена. В камината весело гореше огън. Наоколо имаше различни маси и столове, някои от които — тапицирани, а по стените се редяха множество лавици със старателно надписани стъкленици. Ателстан с любопитство огледа лековете, но скоро установи, че не представляват нищо повече от слаби средства против треска и болка. В стъклениците имаше билки като исоп, стрити кленови листа и мъх — все неща, които можеха да бъдат купени от която и да е аптека в града. Накрая Форман се върна, придърпа си един стол и подобно на някой добродушен чичо, готов да изслуша или да разкаже някоя весела история, се настани до посетителите си.

— Е, господа, кои сте вие?

— Аз съм сър Джон Кранстън, градският коронер, а това е моят секретар, брат Ателстан.

Устните на мъжа се разтеглиха в усмивка, но очите му добиха сурово изражение.

— Искате да си купите нещо ли?

— Да — червен арсеник и беладона. Продаваш такива неща, нали?

Промяната, която настъпи у Форман, беше направо поразителна. Веселата маска тутакси падна от лицето му, а погледът му стана по-бдителен. Той се изпъна в стола си и тревожно се заозърта през рамо. Ако беше знаел кои са, преди да им отвори вратата, помисли си Ателстан, домакинът им вероятно никога нямаше да ги пусне в къщата си или поне щеше да вземе мерки да скрие всичко, което не би искал да виждат.

— Е, сър? — настоя Кранстън. — Имаш ли от тези отрови, или не?

Форман поклати глава, без да откъсва очи от тези на коронера.

— Аз съм аптекар, сър. Ако търсите лек за ревматизъм, главоболие или стомашно разстройство, мога да ви помогна. Беладоната и червеният арсеник обаче са смъртоносни отрови — той дълбоко въздъхна. — Много малко хора ги продават. Скъпи са и освен това са изключително опасни в ръцете на онези, решили да ги използват, за да отнемат нечий живот.

Кранстън се усмихна и се наведе напред, почти завирайки лицето си в това на аптекаря.

— Позволи ми да започна отново, мастър Форман. Знам, че имаш смъртоносни отрови и че си готов да ги продадеш на всеки, който може да плати съответната цена. Имай предвид — излъга той, — че нося в кесията си заповед от върховния съдия. Това значи, че ей сега мога да изпратя помощника си в града със заръката да доведе тук хората на шерифа. Те ще претърсят къщата и — уверявам те — намерят ли и едно зрънце отрова, ще отговаряш за това не пред градския съвет, а пред кралския съд! Хайде, признай си — някъде тук несъмнено трябва да има някакъв документ, в който отбелязваш какво продаваш.

Аптекарят пребледня, а по челото му избиха капчици пот.

— Ще си спечелите много врагове, завличайки ме в съда, Кранстън! — прошепна той. — Имам влиятелни приятели — Форман хвърли един поглед към Ателстан. — Игумени, архидякони, свещеници. Все хора, които с радост ще се застъпят за мен и за опазването на общите ни тайни!

— Хубаво, мастър Форман! — отвърна Кранстън. — Ето сега вече се разбираме. Имай предвид обаче, че нямам никакво желание да навреждам на търговията ти, нито да се ровя из тайните ти, макар че някой ден сигурно ще го сторя — той погледна към лавиците над главата си. — Единственото, което искам да знам в момента, е кой е идвал тук през последния месец, за да си купи арсеник и беладона. Ето, вероятно това ще ти се стори познато — при тези думи коронерът извади една малка стъкленица с отрова и Форман се ококори от изненада. — Стъкленицата е твоя, сър — внимателно опипа почвата Кранстън. — Виждам, че по лавиците ти има доста подобни. Е, кажи ми — кой купи от теб тази отрова?