Пеещата галерия

— Точно така, Солпър, отрова е. Всъщност това е истинската причина да дойда тук — беше ми почти ясно кои са „Синовете на богаташа“. Е, кажи ми — ако човек иска да си купи отрова, но не каква да е, а нещо по-рядко срещано като например беладона, диамантен прах или арсеник, къде трябва да иде?

Затворникът погледна към Ателстан.

— В който и да е манастир. Монасите използват тези отрови за боите, с които изработват цветните си ръкописи.

— Да, разбира се, но човек не може просто да почука на портата на някой манастир и да помоли за малко отрова, а дори да го стори, игуменът ще поиска да узнае кой е той и защо му е притрябвало подобно нещо. Та откъде другаде може да се набавят тези отрови, мастър Солпър? От някоя аптека?

Кранстън се облегна на масата и Ателстан разтревожено се взря в него. Масата, която не беше от най-стабилните, запука и застена под тежестта на коронера.

— Мастър Солпър — продължи сър Джон непринудено — дойдох тук, за да ти върна живота. Това вероятно не е кой знае какво, но ако отговориш на въпросите ми, мога да уредя да те помилват при обичайното условие — да напуснеш кралството завинаги. Знаеш какво значи това, нали? Трябва веднага да се отправиш към най-близкото пристанище и да отплаваш за някоя далечна страна. Няма значение дали ще отидеш в Утремер, Франция, Скития или Персия; важното е никога да не се връщаш в Англия и най-вече — да не припарваш до Лондон! Разбираш ли?

Младежът облиза устни.

— Да — промълви той.

— Ако обаче не успееш да задоволиш любопитството ми — продължи Кранстън, — ще почукам по вратата, за да ме пуснат да изляза, и ще си тръгна оттук, а утре ти ще увиснеш на бесилото. И така, мастър Солпър, кажи ми — ако искам да си купя отрова, къде в Лондон трябва да отида?

— В Найтшейд19 Хаус.

— Къде е това?

— На една уличка… — младежът присви очи, стараейки се да не обърка нещо. — Точно така, къщата се намира на една уличка, наречена Пайпър Стрийт. Стига да му се плати добре, аптекарят, Саймън Форман, е готов да продаде всичко на всеки. Много вероятно е отровата в стъкленицата да идва тъкмо от него, но той ще може да ви каже по-точно.

— Само още един въпрос. Сър Томас Спрингал — познаваше ли го?

Младежът кимна по посока на вратата.

— И той като Фицосбърт си падаше по малките момчета и често посещавате кръчмите, където се събират подобни люде. Освен това Спрингал беше лихвар, което му беше спечелило доста врагове, и хората шушукаха зад гърба му — затворникът пресуши чашата си, но продължи да я стиска в ръцете си, загледан в останалото в каната вино. — Беше въпрос на време някой да се възползва от тази информация — той вдигна рамене. — Спрингал обаче имаше влиятелни приятели в съда и в Църквата и никой служител на закона не смееше да го пипне. Той и подобните нему се събираха в една кръчма извън града. Мястото се намира на Майл Енд Роуд и се нарича „При Гавестън“20. Хората казват, че ако плащаш добре, там можеш да си купиш всичко, което поискаш. Ами това е. Друго не знам.

Изведнъж Фицосбърт заблъска по вратата.

— Сър Джон, приключихте ли вече?

— Да — извика Кранстън, а после се обърна към Солпър. — Сигурен ли си, че не знаеш нищо повече?

— Казах ви всичко, което знаех. А вие ще удържите ли на думата си за помилването?

— Да, разбира се. Бог да те поживи, Солпър — промърмори коронерът и тръгна към вратата.

В следващия момент Фицосбърт се появи на прага. Сър Джон полека избута главния тъмничар пред себе си, извади кесията си и пъхна няколко монети в ръката му.

— Благодаря ти за гостоприемството, Фицосбърт — рече той. — Грижи се за нашия приятел тук. Давай му повече вино, осигури му по-добра килия… Утре ще получиш заповед от Общината и ще я изпълниш. Ясен ли съм?

Фицосбърт се усмихна и примигна.

— Разбира се, сър Джон. Няма проблем. Готов съм да изпълня всяка заръка на такъв знатен коронер като вас.

Кранстън направи гримаса, след което двамата с монаха побързаха да се махнат от това противно място. Когато грамадната порта на Нюгейт се затръшна зад тях, сър Джон се облегна на нея, жадно поемайки си дъх, а гигантското му тяло се разтресе подобно на туловището на заседнал на брега кит.

— Слава на Бога! — изпелтечи той. — Добре че се измъкнахме оттам! Моли се на Господ и на всеки друг, за когото се сетиш, никога да не попадаш във властта на Фицосбърт в някоя от онези забравени от Бога килии!

Коронерът вдигна очи към грамадната кула, извисяваща се над него.

— Ако зависеше от мен, с радост бих изгорил затвора до основи и бих обесил главния тъмничар на бесилка, висока чак до небето. Сега обаче е време да вървим. Хайде! Уайтфрайърс21 и къщата на Спрингал ни очакват!

Глава шеста

Кранстън и Ателстан си взеха конете и си запроправяха път през Флийт Стрийт към високата сграда на кармелитския манастир, изградена от бял варовик. Тълпата обаче отново беше многобройна, така че се наложи да слязат от гърбовете на животните и да ги водят след себе си.

— Мислиш ли, че Солпър беше прав за Спрингал? — попита Ателстан.

Сър Джон кимна.