Пеещата галерия

— Какво имате предвид? — попита Кранстън.

— Веши беше вдовец. Съпругата му почина преди години. Когато си пийнеше, той се изживяваше като голям женкар, едва ли не като трубадур от Прованс — Бъкингам се намръщи. — А вие го видяхте — клетникът беше нисък, дебел и грозен и дамите само му се подиграваха.

— Мастър Бъкингам иска да каже — намеси се сър Ричард, — че мастър Веши обичаше плътските удоволствия. Същевременно нямаше много приятели. Брат ми беше единственият, който наистина го слушаше, така че не бих се учудил, ако смъртта му го е тласнала към самоубийство — той разпери ръце. — Така или иначе, не бих могъл да отговарям за Веши. Разбира се, всички съжаляваме за смъртта му, но нямаме нищо общо с нея.

— Кога излезе мастър Веши?

— Около час след вас.

— Каза ли ви къде отива?

— Не, никога не ни е давал обяснения.

Кранстън се отпусна в стола си, отметна глава назад и завъртя поредната глътка бяло рейнско вино из устата си.

— Позволете ми да променя въпроса. Къде бяхте всички вие снощи?

Сър Ричард вдигна рамене и се огледа наоколо.

— Всеки по своите работи.

— Отец Кристин?

Капеланът се прокашля, а после размърда крака си, за да облекчи болката.

— Аз ходих при викария на „Сейнт Мери льо Боу“, за да уредя погребението на сър Томас.

— Сър Ричард? Лейди Изабела?

— Ние си бяхме вкъщи! — сопна се жената. — Скърбящите вдовици не се разхождат по улиците!

— Мастър Бъкингам?

— Аз отидох до Общината, за да съобщя какво подготвяме за коронацията на младия крал.

— На брат ми щеше да му хареса — намеси се сър Ричард. — Но защо са всички тези въпроси? Да не би да ни държите отговорни за смъртта на Веши? Нима твърдите, че сме го закарали до реката и сме го обесили? Защо да го правим?

— Коронерът не твърди нищо — отвърна Ателстан спокойно. — Но, сър Ричард, трябва да се съгласите, че три смъртни случая действително са твърде много за едно домакинство.

— Това говори ли ви нещо? — Кранстън извади мазното парче пергамент от кесията си и го подаде на сър Ричард.

— Името на Веши, името на брат ми и два стиха от Библията. А! — търговецът вдигна поглед и се усмихна. — Сър Томас често цитираше тези стихове. Откровение на свети Йоан Богослов, глава шеста, стих осми и Битие, глава трета, стих първи.

— Вие знаете ли стиховете, сър Ричард?

— О, да — той затвори очи. — Във втория се разказва за влизането на змията в рая.

— А в първия?

— За Смъртта, яздеща сив кон.

— Защо брат ви е имал навика да цитира тези стихове? — попита Кранстън.

— Не знам. Шегуваше се.

— С Библията?

— Не, не, само с тези два стиха. Твърдеше, че те са неговият ключ към славата и богатството, и понякога, когато си пийнеше, обичаше да ги цитира.

— Знаете ли какво е имал предвид? — намеси се Ателстан.

— Не, брат ми обичаше гатанките още от малък. Просто цитираше стиховете, усмихваше се и казваше, че ще му донесат голям успех. Не знам какво е имал предвид.

— Какви други гатанки ви поставяше сър Томас? — поинтересува се Кранстън.

— Никакви.

— Всъщност постави ни още една — обади се лейди Изабела, отмятайки черния воал от лицето си. — Помните ли? Онези приказки за обущаря…

— А, да — усмихна се сър Ричард. — Обущаря.

— Какъв обущар, лейди Изабела? — попита Кранстън.

Вдовицата се заигра с пръстена, който блещукаше на пръста й.

— През последните няколко месеца съпругът ми често говореше за някакъв обущар. Твърдеше, че обущарят знаел истината и че обущарят бил виновен — тя поклати глава. — Нямам представа какво е искал да каже с това. Понякога, по време на хранене, съпругът ми си пийваше малко повече — устните на лейди Изабела се разтегнаха във фалшива усмивка. — Да, сър Джон, и той като вас обичаше хубавия кларет… Та когато се почерпеше, сър Томас започваше да си припява: „Обущарят знае истината, обущарят знае истината.“

Кранстън внимателно се вгледа във вдовицата.

— И кога започнаха тези гатанки?

— Цитатите от Библията ли? Ами преди около четиринайсет-петнайсет месеца.

— Ами приказките за обущаря?

Изведнъж лейди Изабела стана неспокойна и това не убягна от погледа на коронера.

— Май че малко след Коледа. Да, точно така. За първи път чухме за обущаря по време на една от игрите с маски по празниците.

Нещо подсказваше на Ателстан, че тези гатанки са важни. Междувременно, като изключим резките въпроси на Кранстън, също толкова резките отговори на присъстващите и пукането на цепениците в камината, в стаята беше настанала мъртвешка тишина. От какво се страхуваха тези хора, запита се монахът. И какво ли значеха тези гатанки?

— Кажете ми — обади се Ателстан, — промени ли се нещо в този дом или в живота на сър Томас, което да ви подскаже какво се крие зад тези гатанки? Сър Ричард, лейди Изабела… вие сте били най-близките му хора…

— Не мисля — промърмори сър Ричард. — Брат ми просто обичаше да се изразява мъгляво. За него потайността беше ценна сама по себе си и той се отнасяше към нея така, както други биха се отнесли към късче злато, сребро или пък скъпоценен камък. В този дом обаче не се е случвало нищо странно.