Пеещата галерия

— Прав си, братко — въздъхна той. — Духът се стреми към възвишеност, но плътта е много, много слаба.

„Особено в твоя случай“ — помисли си Ателстан.

— Но сега не му е времето — добави той припряно, съзирайки блясъка в очите на Кранстън. — Сър Ричард Спрингал ни чака. Трябва да се срещнем с него.

Коронерът се нацупи.

— Налага се, сър Джон! — настоя Ателстан.

Кранстън кимна, но същевременно доби изражението на дете, на което му е било отказано лакомство. После двамата мъже оставиха конете си в кръчмата „Агнец Божий“ и си запроправяха път през шумния пазарен площад. Някакъв човек с черни дрехи и бяла маска на лицето подскачаше между сергиите и крещеше проклятия срещу богаташите и сребролюбците. Един страж, облечен в раирани одежди, се опита да го арестува, но онзи успя да му се измъкне и тълпата бурно го аплодира. Кранстън и Ателстан с любопитство се загледаха в лудешкото преследване, което се разигра пред очите им. Скоро дребничкият и дундест страж се обля в пот. В следващия момент отнякъде се появи още един маскиран, облечен по същия начин като първия, и зяпачите избухнаха в смях. Стражът се беше хванал на въдицата на двама актьори.

— Също като в живота, а, сър Джон? — обади се Ателстан. — Както казва Хераклит, нищо не е такова, каквото изглежда. Или пък както пише Платон, живеем в илюзорен свят, тъй като реалността е непосилна за разума ни.

Кранстън хвърли един последен съжалителен поглед към стража.

— Глупости! — рече той. — Аз лично съм виждал повече истини на дъното на чаша хубаво вино, отколкото който и да е съсухрен философ може да ми разкрие в някаква си прашна зала!

— Винаги съм се удивявал от схващанията ти за философията, сър Джон.

— Е, сега смятам да удивя и сър Ричард Спрингал — изграчи Кранстън. — Не съм забравил какво стана вчера.

В къщата на Спрингал ги посрещна същият стар слуга, който ги беше посрещнал и предишния ден. След няколко минути сър Ричард слезе в салона, следван от лейди Изабела и Бъкингам. Последният им съобщи, че отец Криспин и Алингам имали работа някъде другаде.

— По-добре ли се чувствате, сър Джон? — попита Спрингал.

— Не съм бил болен, сър. Всъщност вчера се чувствах по-добре, отколкото днес.

Сър Ричард просто хвърли на коронера гневен поглед, отказвайки да се включи в играта му.

— Чухте за смъртта на Веши, нали?

Сър Ричард кимна.

— Да — отвърна той тихо. — Чухме. Но нека не обсъждаме тези въпроси тук. Моля ви, последвайте ме.

И сър Ричард ги отведе в една малка, но доста по-уютна стаичка зад големия салон. Там стените бяха облицовани с ламперия, а около огъня, който гореше в покритата камина, бяха наредени удобни кресла с високи облегалки.

— В тази стая е хладно дори в разгара на лятото — отбеляза сър Ричард.

Ателстан долови миризмата на запалените борови цепеници, примесена с аромата на сандалово дърво, смола и нещо още по-благоуханно — парфюма на лейди Изабела. Монахът внимателно се вгледа във вдовицата. Днес тя беше облечена в пълен траур и красивото й лице беше обрамчено от черен дантелен воал, а великолепното й тяло — скрито под черна копринена рокля. Единственият намек за някакъв по-жизнерадостен цвят идваше от белите й дантелени маншети и яка, както и от малкото кръстче, украсено със скъпоценни камъни, което висеше от златната верижка на врата й. Бъкингам изглеждаше по-блед и по-тих от предния ден, а движенията му бяха все така изящни. В следващия момент някой потропа по вратата.

— Влез! — извика сър Ричард.

В стаята, куцукайки, влезе отец Криспин и Ателстан забеляза, че лицето му е сгърчено от болка.

— Не се безпокойте, братко — храбро се усмихна капеланът. — Стъпалото ми е деформирано още от рождение, но сигурно сте забелязали, че ботушите ми за езда доста облекчават състоянието ми. Понякога дори забравям за недъга си. Той обаче си остава там — добави отец Криспин горчиво — и подобно на някой зъл враг винаги е готов да ме нарани.

Лейди Изабела излезе напред и сграбчи ръката на младия капелан.

— Съжалявам, отче — прошепна тя. — Хайде, ела. Присъедини се към нас.

И така, всички присъстващи седнаха. После в стаята влезе слуга с два подноса. Върху единия поднос бяха наредени чаши, пълни с бяло рейнско вино, а другият беше отрупан със сладкиши. При вида им Кранстън веднага се оживи, след което побърза да си вземе чаша и хвърляйки язвителен поглед към Ателстан, елегантно отпи от нея.

— И така — рече сър Джон, премлясквайки с устни, — вече имаме три смъртни случая — той вдигна три пръста. — Едно убийство и две самоубийства и всичко това в рамките на едно домакинство — коронерът огледа присъстващите. — Нима не скърбите?

Сър Ричард остави винената си чаша на малката масичка от едната си страна.

— Сър Джон, сигурно се шегувате. Разбира се, че скърбим. Скърбим за брат ми, чието погребение ще се състои утре. Скърбим и за Брамптън, чието тяло беше увито в саван и беше отнесено в „Сейнт Мери льо Боу“. Скръбта ни обаче не е бездънна яма, а мастър Веши беше по-скоро колега, отколкото приятел.

— Мрачен човек — отбеляза Бъкингам, — надарен с амбицията, но не и с умението да се харесва на жените — той се усмихна.