Пеещата галерия

Ателстан остана в църквата около час. „Ама че ирония! — помисли си в един момент той. — Уж се намирам в Божи дом, а мисля за убийства!“ Все едно, постепенно търсеният модел се оформи в ума му и монахът разбра не само кои са извършителите, но и какви са мотивите им. След като разбули всички тайни, той с неохота си призна, че изобретателността на убийците е достойна за възхищение. После се зае да си състави свой собствен план, а когато приключи, се върна в къщата на Спрингал.

Ателстан завари Кранстън легнал на леглото на сър Томас с чаша кларет в ръка. Коронерът се беше просълзил, а устните му мълвяха думите на някаква приспивна песничка. И така, преструвайки се, че гледа през прозореца, монахът започна да изрежда заключенията, до които беше стигнал. В това време сър Джон се съвзе и се съсредоточи върху думите на Ателстан. Отначало Кранстън отхвърли всички изводи на помощника си.

— Не! — извика той. — Този план е твърде хитър! Твърде пъклен!

Ателстан се обърна.

— Пъклен е, да. Но въпреки това идеята за тези убийства е покълнала в човешка душа, а решението за извършването им е взето от човешки ум. Това е истината, сър Джон.

Кранстън мрачно се взря в пода и затътри ботушите си по излъсканите до блясък дъски. В този момент Пеещата галерия изведнъж изпука и запя. Ръката на коронера тутакси полетя към камата му, а Ателстан се устреми към вратата. Оказа се просто старият слуга, който беше по-пиян дори и от Кранстън. Той се олюля и се облегна на рамката на вратата.

— Тук сте от доста време, господа. Е, ще останете ли още? Сър Ричард ли чакате?

— Не, нали вече ти казах — отвърна Кранстън. — Тук сме по заповед на регента — той вдигна винената си чаша и я пресуши. — Но аз съм ти благодарен за гостоприемството, ще го запомня.

— Между другото — добави Ателстан — възможно ли е да си поговоря с някоя от перачките?

Слугата се изненада, но се съгласи и след известно време въведе в стаята някакво стреснато момиче. Уплахата на девойката нарасна още, когато Ателстан заяви молбата си и я помоли да донесе кърпичката възможно най-скоро. Въпреки това тя изпълни заръката му, след което монахът изля остатъка от виното върху кърпичката, използва я, за да избърше праха на едно място в стаята, и я прибра под плаща си.

— Това, което направих току-що, е от ключово значение, сър Джон — увери Ателстан коронера. — То ще ни помогне да заловим убийците.

После старият слуга изпрати Кранстън и помощника му до вратата и врътна ключа, оставяйки ги сами на пустата улица. Над развълнуваната Темза се трупаха черни облаци. Навън вече се беше стъмнило и пред някои от къщите горяха факли, а камбанарията на „Сейнт Мери льо Боу“ беше цялата озарена от червеникавия сигнален огън. И така, двамата спътници минаха по Фрайди Стрийт и Олд Фиш Стрийт, прекосиха Винтри и накрая се озоваха при кея Куинсхайт, където наеха лодка, която да ги откара до двореца Савой. От речния бряг резиденцията на Джон Гонт изглеждаше дори по-внушителна от обикновено — впечатление, което само се засилваше от празничната атмосфера тази вечер. По прозорците на двореца бяха запалени хиляди свещи от чист пчелен восък, а отвътре долитаха музика, човешки гласове и смях. На входа сър Джон и Ателстан бяха спрени от някакъв широкоплещест страж, който ги попита по каква работа идват, след което неохотно ги пусна в двора. Там двамата спътници отново бяха спрени — този път от някакъв иконом, който вече ги отведе в залата за пиршества.

Ателстан остана направо поразен от невероятната гледка, която ги очакваше — залата се простираше докъдето поглед стига, таванът беше шеметно висок и всеки предмет от дърво или камък беше украсен с разкошна кадифена или брокатена драперия. Покрай всички стени бяха наредени дълги маси, покрити със скъпа коприна, а на всеки няколко крачки беше поставен по един грамаден свещник с осем рамена, върху всяко от които гореше по една восъчна свещ. Над главите на гостите, на балкона, беше разположена група музиканти, които обаче трябваше да се съревновават с гръмогласните гуляйджии по масите.