Пеещата галерия

Монахът вдигна чашата с вино и отпи една глътка, след което седна до сър Джон и се взря в грамадните колони на леглото. Не след дълго той се унесе и за малко да заспи, когато изведнъж се стресна. Дърворезбите! Особено онази вдясно… Ателстан стана от леглото и се приближи до колоната. Който и да беше майсторът на дърворезбата, той беше свършил отлична работа. Изрязаната в дървото змия с нейното гънещо се тяло и стрелнал се извън устата език приличаше на жива, а бъдещата й жертва, Ева, която беше покрила слабините си с една ръка и придържаше дългата си коса с другата, изглеждаше като същинско въплъщение на невинността. Между двете беше изобразено натежало ябълково клонче. Макар да беше от дърво, плодът изглеждаше напращял и сочен. За миг Ателстан изгуби ума и дума, но после се окопити и се приближи до следващата колона, в чиято среда майсторът беше издялал един изключително правдоподобен кон с вдигнат крак и извит врат. Тъмнокафявият цвят на дървото вдъхваше на създанието живот, а на гърба му беше изобразена зловеща фигура с качулка, изпод която надничаше костеливото лице на самата смърт! Ателстан ахна от изненада и побърза да събуди коронера.

— Сър Джон, ставай!

Кранстън се размърда, изхърка и премлясна с устни.

— Сър Джон! — монахът перна коронера през лицето и той отвори очи.

— Скъпа Мод…

— Не съм ти никаква Мод! — сопна се Ателстан. — Сър Джон, открих нещо!

— Какво? Чаша херес?

Монахът напълни чашата с вино и я поднесе към устните на коронера.

— За Бога, сър Джон, събуди се!

И така, Кранстън се изправи в леглото, разтърка очи и сънено се огледа наоколо.

— За Бога, монахо, какво има пък сега?

Ателстан му показа. Отначало Кранстън, чиито сетива бяха притъпени от съня и виното, не можа да схване за какво става въпрос, но постепенно значимостта на откритието на Ателстан му се разкри напълно. И така, без да протака повече, коронерът се зае да опипва фигурата на смъртта.

— Тук някъде трябва да има скривалище. Чувал съм, че италианците обичат да ги вграждат в столовете, в масите и в писалищата, а понякога дори и в леглата.

За съжаление, търсенето им се оказа безплодно и не след дълго двамата се прехвърлиха на другата колона. Там също опитаха да натиснат различни части на дърворезбата, но нищо не помръдна. Изведнъж Кранстън вдигна поглед и смушка монаха.

— Виж, братко!

Ателстан се взря в колоната и забеляза, че една малка дъсчица в основата на дърворезбата сега се беше отворила като врата.

— Явно механизмът е в тази колона, а самото скривалище — в другата.

Ателстан натисна ябълката между змията и Ева и малката дъсчица се върна на мястото си. Още едно натискане и вратичката отново се отвори. И така, двамата мъже бавно се приближиха към кухината в колоната, полагайки неимоверни усилия да потискат вълнението си. После монахът внимателно пъхна ръката си в тясното, тъмно пространство и извади оттам два пергаментови свитъка. Без да обръща внимание на припрените възгласи на Кранстън да побърза, той се приближи до прозореца и предпазливо разви свитъците. Първият съдържаше любовна поема, написана с груб почерк на нормански френски. Отначало Ателстан си помисли, че музата на поета е жена, но не след дълго си даде сметка, че произведението е адресирано до млад мъж. Монахът подаде свитъка на сър Джон.

— Мисли каквото си искаш! — рече той.

Вторият свитък представляваше кратък договор, чиято горна част беше белязана със ситни дупчици, което означаваше, че е бил копиран и че още някой разполага с копие. Ателстан прочете документа и най-после разбра защо Джон Гонт, херцогът на Ланкастър, е бил задължен на сър Томас Спрингал и защо златарят е смятал, че знае тайни, които могат да му осигурят още по-голямо богатство. Кранстън вече беше решил, че поемата няма да им свърши кой знае каква работа, но след като прочете договора, седна в долната част на леглото вцепенен, едва придържайки парчето пергамент между пръстите си.

— Този документ е съставен преди четиринайсет месеца — рече той тихо, — което ще рече — по времето, когато Черния принц, бащата на настоящия крал, умираше. Ако господарят Едуард беше разбрал за това навремето, той несъмнено щеше да нареди главата на Джон Гонт да бъде отсечена и побита на кол на Лондонския мост. Ако пък бъде разкрито сега, ще се разрази страхотен обществен скандал.

— Значи знаем защо е бил убит Спрингал — рече Ателстан, — но не и как, нито пък от кого или от кои. Сър Джон, предлагам да си послужим с метода на Оксфордския университет. Ти седни на леглото, а аз ще седна до теб. После ти ще започнеш да изброяваш всичко, което знаеш за всяко от четирите убийства, започвайки с това на сър Томас Спрингал. Всъщност убийствата не са четири, а пет — той посочи към поемата. — Момчето, загинало в тази къща, също трябва да се смята за една от жертвите.