Пеещата галерия

После сър Джон прошепна нещо на съпругата си и следван от монаха, си запроправя път към кралската ложа. Рицарите знаменосци от обкръжението на краля, разбира се, ги спряха, но след като им каза няколко думи, Кранстън беше пропуснат отвъд защитния пръстен от стомана. Колкото до Ателстан, той трябваше да остане отпред и оттам да наблюдава как сър Джон застава в основата на стъпалата, покланя се и пада на колене. Монахът се огледа през рамо. Процесията все още обикаляше арената. Смеейки се, Джон Гонт слезе по стъпалата. После херцогът потупа Кранстън по рамото, накара го да се изправи на крака и прошепна нещо в ухото му. Коронерът му отговори. Съдия Фортескю, който стоеше зад регента, изглеждаше извън кожата си от гняв. Изведнъж Гонт вдигна поглед и подобно на гладна котка впери в Ателстан жълтите си, немигащи очи. След това херцогът кимна, подхвърли нещо на Фортескю и отново се обърна към Кранстън. Коронерът се поклони и отстъпи назад. Ателстан погледна към членовете на домакинството на Спрингал. Странно, но никой от тях не изглеждаше заинтригуван от разговора между сър Джон и регента.

Самият Кранстън не каза нищо, преди двамата с Ателстан да се отдалечат от кралската ложа.

— Братко — прошепна той, — регентът ни разреши да отидем до къщата на Спрингал, да я претърсим и да вземем със себе си каквото поискаме. Нещо повече — каза, че не иска да му се мяркаме пред очите, докато не открием нещо!

Сърцето на Ателстан се сви. От една страна, той искаше да разгледа онези картини и да разреши загадките, но от друга, му се щеше да остане с Бенедикта. Монахът вдигна очи. Небето започваше да се изпълва с облаци. После погледът му се плъзна към мястото, където бяха седнали жените. Съпругата на Кранстън се беше разположила удобно на пейката, а кавалерът, който беше заглеждал Бенедикта, се беше преместил по-близо до нея и в момента двамата тихо си приказваха. Младият мъж очевидно се закачаше с вдовицата, но тя като че ли нямаше нищо против и изглеждаше изцяло погълната от разговора. Ателстан почти не обърна внимание на дрънканиците на Кранстън. Вместо това се опита да се пребори с надигащата се у него паника, припомняйки си, че е монах, посветил се на Бога. Точно така! Той беше дал обет за въздържание, което означаваше, че не му е позволено да желае никоя жена, без значение дали тя е свободна, или не. Пък и Бенедикта беше любезна с всички — със съпругата на Хоб, с ловеца на плъхове Ранулф, а сега и с това конте от кралския двор. Въпреки всички аргументи обаче и независимо че намираше чувството едновременно за детинско и опасно, Ателстан не успя да овладее ревността, която изпитваше при мисълта, че хубавата вдовица е в състояние да хареса някого другиго освен него.

Глава девета

И така, коронерът и помощникът му си тръгнаха от Смитфийлд, поемайки по пътя покрай градския ров, от който се носеше толкова противна воня, че дори пияният Кранстън си запуши носа и устата. „Непременно трябва да включа в трактата си глава, посветена на почистването на тази дупка!“ — отбеляза си наум той. После двамата спътници минаха по Кок Лейн. В началото на уличката се беше събрала цяла тълпа проститутки, облечени в алени, червени и виолетови рокли. Щом видя мъжете да приближават, една от тях разлюля бедра, раздруса гърди и извика:

— Сър Джон! Сър Джон! Виж ни!

Щом чу това, Кранстън тутакси се обърна и без да го е грижа, че Ателстан умира от срам, широко се усмихна.

— Моите момичета! — промърмори той. — Прелестните ми момичета!

После, по настояване на монаха, двамата продължиха покрай Нюгейт към Шамбълс и Уестчийп. Заради големия турнир в Смитфийлд в града беше доста по-тихо от обикновено. Градските власти пък бяха решили да използват деня, за да придвижат някои съдебни дела. Няколко проститутки, заловени за втори път да упражняват незаконния си занаят, бяха обръснати и подкарани към позорните стълбове край чешмата в Корнхил, където щяха да бъдат изложени на показ, за да може всеки минувач да ги заплюе. Въпреки това арестантките не изглеждаха особено притеснени и току се потупваха по голите глави, крещейки, че косата им — за разлика от тази на оплешивяващите съдебни пристави, които ги придружаваха — скоро ще порасне. Край позорните стълбове, с огромен камък, провесен на врата, седеше лъжесвидетел, а до него — някакво хлапе, откраднало овнешки бут. Наказанието на малчугана беше да стои с разлагащото се и гъмжащо от мухи парче месо около шията. Ателстан наблюдаваше сцените, които се редяха около него, и се опитваше да не мисли за Бенедикта и за жалката ревност, която го измъчваше.