Пеещата галерия

Дребничката и жизнерадостна лейди Мод, която подскачаше наоколо като някой врабец, посрещна Бенедикта така, сякаш беше отдавна изгубената й сестра. Кранстън пък, който вече беше погълнал поне три кани с вино, беше в добра форма и току смушкваше Ателстан в ребрата или пък се ухилваше похотливо на Бенедикта. И така, след като сър Джон обяви, че вече се е подкрепил, четиримата тръгнаха нагоре по Темз Стрийт към кръчмата „Фустата“, която се намираше в края на Смитфийлд, точно под страховитите стени на затвора Нюгейт.

В един момент Ателстан си спомни какво беше научил от списъка със светците, но реши, че засега не е нужно да го споделя със сър Джон. В крайна сметка, от мозайката все още липсваха парчета, така че можеше да се изчака. А дали това разтакаване нямаше и нещо общо с присъствието на Бенедикта, запита се гузно монахът…

Денят действително се оказа хубав и дори малко по-топъл, отколкото на човек би му се искало, така че Кранстън, Ателстан и дамите им с радост се разположиха в хладната кръчма. Вътре четиримата си избраха едно уютно кътче с изглед към улицата и се зазяпаха в минувачите — потни търговци с боброви шапки на главите, придружавани от дебелите си, облечени в натруфени рокли съпруги, просяци, най-различни измамници, разказвачи на приказки и цели тълпи чираци. В следващия момент Ателстан простена и скри лице, тъй като покрай вратата на кръчмата мина цяла тълпа негови енориаши, предвождана от ловеца на плъхове Ранулф и копача на канавки Пайк, които с цяло гърло пееха някаква мръснишка песен. Най-накрая Кранстън приключи с поредното си подкрепяне за деня и Ателстан, ликуващ от щастие, че Бенедикта е толкова близо до него, поведе компанията към Смитфийлд. Три почернели и изкълвани от гарваните тела все още висяха от една бесилка, но тълпата не им обръщаше внимание. Продавачите на закуски с крясъци предлагаха пикантни наденички, а продавачите на вода с огромни ведра, провесени на вратовете им, осигуряваха разхладителни напитки за онези, които дъвчеха горещото, люто месо. В следващия момент Ателстан погнусено извърна поглед, тъй като видя ловецът на плъхове Ранулф да се прокрадва до един от продавачите на вода и тихомълком да се изпикава в едно от ведрата му.

Смитфийлд беше специално почистен за турнира и наоколо не се виждаха дори обичайните купчини с изпражнения. В единия край на отделеното за случая пространство беше устроена кралска ложа, в която бяха поставени множество редове дървени седалки, всичките покрити с пурпурен или златист плат. В средата, над мястото, където щяха да седнат самият крал и приближените му, беше опъната грамадна тента. Знамената на Джон Гонт, украсени с пъстроцветния герб на Ланкастър, лениво се поклащаха на вятъра. Церемониалмайстори от кралското домакинство с ярки наметки, вдигнали високо белите си жезли, упътиха Кранстън и останалите до отредените им места.

Пейките наоколо бързо се изпълваха с кискащи се дами в копринени рокли, които кокетно се усмихваха на оглеждащите ги млади мъже. Но натруфените кавалери с дълги, къдрави коси се държаха доста невъзпитано и дори грубо. Вярно, че Кранстън си беше подпийнал, но някои от тези младежи съвсем се бяха наквасили. Ателстан игнорира похотливите им погледи, насочени към Бенедикта, опитвайки се да потисне искриците ревност, които пламнаха в сърцето му.

Щом се настаниха, монахът се огледа наоколо. Арената — обширно пространство, покрито с трева — беше разделена на две с помощта на огромна преграда, облицована с черно-бяло платнище. В края на тази преграда пък бяха разположени шатрите на претендентите — една златна, една червена, една синя и една алена. Рицарите, които щяха да се състезават помежду си, вече пристигаха и около всяка от шатрите се суетяха пажове и оръженосци. Брони проблясваха на слънцето, знамена с гербовете на благородните фамилии се развяваха на лекия летен бриз. В следващия момент изреваха тромпети и врявата тутакси стихна, а птиците, накацали по дърветата около Смитфийлд, се вдигнаха на гневни ята. Кралят и свитата му вече бяха тук.