Пеещата галерия

Ателстан увери девойката, че ще направи каквото може и че в най-скоро време ще посети нея и семейството й. Щом получи това обещание, Розамунда хукна надолу по стълбите и се изгуби в нощта. Монахът изчака стъпките й да заглъхнат в далечината, след което заключи вратата на църквата и се върна в канцеларията. Там вдигна парчето пергамент и свещта и се зачете в записките си. Не след дълго обаче поклати глава. Беше твърде уморен, за да работи, но същевременно чувстваше, че трябва да продължи — в противен случай щеше да мисли единствено за онова, което Кранстън му беше казал за Бенедикта. Всъщност дали вдовицата щеше да приеме да го придружи, зачуди се Ателстан между другото. В крайна сметка какво лошо би имало в това двамата да прекарат един ден заедно навън?

— Иисус също е имал близки жени — продължи да си мърмори той.

После се сети за малката Розамунда и се качи в главния олтар, където се пазеше требникът. Монахът отвори книгата и я отгърна на последната страница, където предишният енорийски свещеник старателно беше записал имената на всички светци, посочвайки коя гилдия, кой занаят или коя професия покровителстват. Йосиф например беше цитиран като патрон на гробарите. „Ама че ирония!“ — помисли си Ателстан през смях. Единственият човек, когото Йосиф Ариматейски беше погребал, беше възкръснал три дни по-късно! Все едно, монахът продължи да разглежда списъка, опитвайки се да открие някое подходящо име. Изведнъж погледът му се спря на едно и сърцето му подскочи от вълнение. Да, определено беше буден. Той се взря отново в името на светеца, а после и в гилдията, която покровителстваше. Възможно ли беше? Настина ли беше възможно?

Ателстан затвори требника и напълно забравяйки за копача на канавки Пайк и семейството му, се върна в канцеларията, хвана перото и продължи да записва всичко, което знаеше. „Ако има проблем, за него трябва да има и решение“ — припомни си той думите, които беше употребил по-рано същия ден в разговора си с Кранстън. За първи път откакто двамата със сър Джон се бяха заели със случая, монахът разполагаше с някакво доказателство; с нещо, което имаше смисъл и което може би щеше да хвърли светлина и върху останалите загадки.

Ателстан заспа няколко часа преди зазоряване и се събуди измръзнал и схванат, с глава върху малкото писалище и тяло, някак заклещено в стола. И така, той се протегна и погледна към малкото прозорче над главния олтар, със задоволство установявайки, че предстои един хубав ден. После подготви църквата за сутрешната литургия, отключи вратата и зачака енориашите си да се съберат. Накрая, когато вече беше решил, че не може да чака повече, Бенедикта тихо влезе в нефа и се присъедини към другите двама присъстващи, коленичейки между тях в основата на олтара. Бялото като слонова кост лице на вдовицата, обрамчено от разкошни черни къдрици вместо воал, изглеждаше по-красиво от всякога и Ателстан не можа да се сдържи да не отправи една благодарствена молитва към Господ за цялата тази хубост.

Както обикновено, Бенедикта остана след литургията, за да запали една свещ пред статуята на Девата. Когато Ателстан се приближи до нея, тя му се усмихна и го попита дали всичко е наред.

В този момент монахът събра целия си кураж и измърмори поканата си. Първоначално вдовицата се ококори от изненада, но после се усмихна и всъщност прие толкова бързо, че Ателстан се зачуди дали и тя като него не усеща близостта помежду им. Останалата част от деня монахът прекара разкъсван между угризенията, че е сторил нещо нередно, поканвайки Бенедикта на турнира, и радостта, че тя с такава готовност е приела. И така, без да може да си даде ясна сметка какво точно се е случило, той се справи със задълженията си като насън, а вечерта, макар че на небето нямаше нито едно облаче, не обърна никакво внимание на любимите си звезди. По-късно, когато стана време за лягане, не можа да заспи и вместо това се замята в леглото си, чудейки се дали Гърт, синът на зидаря, е отнесъл съобщението му до сър Джон Кранстън, в което се указваше мястото на срещата им на другия ден.

На следващата сутрин Ателстан стана малко преди зазоряване, а после — макар в църквата да присъстваха единствено Бонавентура и Бенедикта — се зае да отслужи сутрешната литургия. Този ден вдовицата беше скрила сплетените си коси под воал, а от едната й страна стоеше малка кошница, което много зарадва монаха, тъй като тя явно беше предназначена за излета им до Смитфийлд. След службата двамата се заприказваха и докато се усетят, излязоха от Съдърк, минаха по Лондонския мост и се озоваха в „Златното прасе“ — уютна кръчма от другата страна на реката, в която трябваше да се срещнат с Кранстън и съпругата му.