Пеещата галерия

Щом стигнаха до най-близката кръчма, двамата спътници, разбира се, спряха и докато се подкрепяше, сър Джон се зае да анализира схватката, в която бяха участвали. Стараейки се да не показва развеселеността си, монахът го изслуша възможно най-внимателно.

— Сър Джон — намеси се той накрая, — онези мъже не бяха там случайно, нали?

— Не, разбира се — Кранстън навря аления си нос още по-надълбоко в чашата си и си сръбна още една глътка ейл. — Някой ги е изпратил по петите ни. Което ще рече, братко Ателстан, че последната забележка, която отправихме към сър Ричард, преди да си тръгнем от къщата на Спрингал, е попаднала право в целта. Убиецът вече знае, че сме надушили следите му. Веши, Брамптън и Алингам са мъртви, така че кръгът на заподозрените се стеснява, а оттам шансът ни да разрешим случая се увеличава. Въпреки това трябва да останем бдителни, братко. Убиецът като нищо може да нападне отново.

След тези думи сър Джон се изправи и се огледа наоколо. „Сега да не заразказва на всички за подвизите си на онази уличка?“ — обезпокои се Ателстан.

— Ще ме върнеш ли вкъщи, братко? — попита Кранстън. — При лейди Мод?

Монахът поклати глава. Ако го стореше, щеше да си изгуби целия ден. Празнувайки триумфа си, коронерът щеше да се напие до безпаметност, а на него щеше да му се наложи да повтаря историята за великата му победа, докато не го заболи устата.

— Не, сър Джон, не и този път. Предлагам да се видим вдругиден на турнира, на който бяхме поканени.

Кранстън с неохота се съгласи, след което двамата излязоха от кръчмата и отидоха да си приберат конете от конюшнята. Коронерът проследи с поглед как Ателстан се качва на гърба на грохналия от старост, но едновременно с това безобразно лаком Филомел.

— Лейди Мод също ще дойде на турнира — рече той, а после вдигна очи към монаха и потупа отстрани месестия си нос. — Ти пък може да доведеш онази Бенедикта.

Ателстан се изчерви, но не посмя да попита откъде Кранстън е разбрал за тайните му копнежи по хубавата вдовица. Сър Джон се разсмя и продължи да се смее дори когато монахът пришпори коня си напред и излезе на улицата. Ателстан все още носеше тоягата, която Кранстън му беше купил, така че по пътя към вкъщи се чувстваше малко неловко — струваше му се, че представлява жалко подобие на рицар, готвещ се за турнир. Останалите хора явно си мислеха същото, защото съпроводиха пътуването му обратно към Съдърк къде с подигравателен шепот, къде с открит кикот. Стараейки се да не им обръща внимание, монахът се замисли за схватката с двамата непознати. Да, опасността да стане жертва на тайнствения убиец винаги го дебнеше, независимо дали се намираше в църквата си, или оттатък реката. Ателстан спря коня си пред „Сейнт Ерконуолд“ и продължи да разсъждава по въпроса, докато в един момент не осъзна, че не се бои от смъртта. „Но защо? — запита се той. — Може би заради брат ми? Или пък заради духовния ми сан? А дали не е, защото съвестта ми е чиста?“ После монахът се сети за Бенедикта и внезапно усети как го обзема съмнение.

Същата вечер, докато сър Джон пируваше у дома си, сякаш беше Хектор, завърнал се от бойното поле, Ателстан се зае да нахрани Филомел и Бонавентура. После си обеща да не се изкушава от звездите и вместо да се качи на върха на кулата, влезе в църквата, заключи вратата, запали свещи и ги отнесе в малката канцелария, където разположи дъската си за писане. Накрая си избра едно гладко парче пергамент и започна да записва върху него всичко, което се беше случило от първото му посещение в къщата на Спрингал нататък. По някое време, когато монахът вече почти беше задрямал над записките си, на вратата се потропа силно. Отначало той реши да не отваря, но след като си даде сметка, че един убиец не би вдигал толкова шум, се приближи до вратата и извика:

— Кой е там?

— Аз съм, братко, Розамунда!

Ателстан разпозна гласа на най-голямата дъщеря на копача на канавки Пайк, така че отключи вратата и надзърна навън. Розовобузата девойка, която стоеше в тъмното, тутакси съобщи новината, която я бе довела тук. Преди малко майка й родила поредното си, пето дете, този път — момче. Ателстан се усмихна и измърмори поздравленията си. Момичето го погледна сериозно.

— Майка ни иска ти да го кръстиш, отче — рече то.

Монахът с радост прие високата чест.

— Тя държи детето да носи име на светец.