Пеещата галерия

Докато бързаха надолу по Флийт Стрийт, Ателстан се зачуди дали сър Джон не е пил твърде много. В следващия момент двамата свърнаха към градината на Инър Темпъл, която беше скрита от погледа на минувачите зад висока ограда. Разпознавайки Кранстън, пазачът ги пусна вътре, без да продума. И така, коронерът и помощникът му прекосиха спокойната и благоуханна градина, минаха покрай Инър и Мидъл Темпъл25 и накрая слязоха по стълбите до Темза, откъдето наеха лодка, която да ги откара до Уестминстър. Въпреки размерите си Кранстън пъргаво скочи в лодката, издърпвайки изненадания Ателстан след себе си. Монахът се спъна в тоягата си и едва не цопна във водата. Лодкарят изруга и им нареди да седнат и да стоят неподвижно, след което с мъка подкара лодката си през ятата лебеди, които гневно запляскаха с криле, сякаш притежаваха реката.

После лодката продължи по Темза, минавайки покрай двореца Савой, Дърам Хаус и Йорк Хаус, както и покрай множеството очукани от дълги плавания кораби с висока кърма, които чакаха да бъдат поправени. При Чаринг Крос, където извивката на реката ставаше особено голяма, лодкарят започна да намалява скоростта. Накрая подминаха Скотланд Ярд и пред погледа им се появи Уестминстърското абатство, кулата на „Сейнт Маргарет“ и покривите на дюкянчетата, къщите и кръчмите, които съставляваха градчето Уестминстър.

Накрая лодкарят спря лодката и изчака Ателстан и Кранстън да слязат, след което двамата спътници се залутаха из коридорите, свързващи отделните сгради на двореца Уестминстър. Мястото гъмжеше от народ и наоколо можеха да се видят какви ли не хора — затворници, водени от пазачите си, адвокати с клиентите си, както и множество продавачи на пергамент, мастило и храна. Безделниците и зяпачите се смесваха с тълпите чиновници, които — понесли цели камари пергаментови свитъци — излизаха от подземието, познато като Преизподнята, в което, както обясни сър Джон, се пазели правните документи. Въпреки свежия бриз, който се носеше откъм реката, вонята наоколо беше ужасна и за да се предпазят от нея, адвокатите и съдиите, облечени в бляскави копринени одежди, току поднасяха към лицата си малки букетчета цветя.

И така, Кранстън въведе Ателстан в Голямата зала и макар че някои от фреските бяха започнали да се лющят, му посочи изрисуваните стени. Прочутият таван, украсен с дървени ангели, които се носеха в прашния въздух над тълпата, беше толкова висок, че почти не се виждаше в царящия наоколо сумрак. После сър Джон спря един страж в синьо наметало, върху чиято предница беше изобразен служебният му герб. Мъжът държеше в ръцете си дълъг жезъл и опитвайки се да подчертае важността си, току потропваше с него по каменния под. Да, увери ги той, кимайки към далечния край на залата, кралският съд заседавал и съдия Фортескю присъствал на заседанието.

Малките лъскави очички на мъжа веднага омекнаха, когато Кранстън му подаде разрешителното си с една сребърна монета отгоре. За съжаление сутрешното съдебно заседание било приключило, но съдията вероятно можел да бъде намерен в стаята си.

И така, стражът преведе коронера и секретаря му през мрачните стаи, в които се помещаваха гражданският съд, канцлерският съд и мировият съд, а после и през плетеница коридори с варосани стени, докато накрая спря пред някаква врата и потропа по нея с жезъла си.

— Влез!

Фортескю беше метнал алената си, обточена с кожа мантия върху един стол и седеше зад някаква маса. По бледото му лице беше изписан гняв, което означаваше, че съдията се е подразнил или от съдебното заседание сутринта, или от появата на Кранстън в момента.

— А! — Фортескю остави ръкописа, който четеше. — Нашият усърден градски коронер и секретарят му. Заповядайте, седнете — той посочи към покритата с възглавници седалка край един прозорец.

Кранстън изгледа съдията гневно и се заклатушка към предложеното му място. Ателстан се настани до коронера и се зачуди какво ли следва. Съдията хвърли на посетителите си още един убийствен поглед.

— Е, докъде стигнахте с разследването?

Кранстън му разказа накратко какво се бе случило и какви бяха подозренията им. Обясни му, че според тях четирите смъртни случая са свързани, че Брамптън и Веши може да не са се самоубили, а да са били убити, и че уж настъпилата вследствие на естествени причини смърт на Алингам вероятно също се дължи на убийство.

— Но нямате представа кой е убиецът, така ли?

— Не, милорд.

— Нито защо са извършени убийствата?

— Не, милорд.

— И не ви е известно сър Томас да е криел някаква голяма тайна? Нещо, което да застрашава Короната или пък безопасността на кралството?

— Не! — сопна се Кранстън. — Защо, трябва ли да има такова нещо?

Фортескю сведе поглед и се заигра с грамадния пръстен с аметист, който носеше на един от пръстите си.

— Сър Джон, не забравяйте, че сте назначен на длъжността си от краля и че също толкова лесно можете да бъдете отстранен!

Лицето на Кранстън помръкна и Ателстан усети тръпката, която премина през грамадното му туловище.

— Съдия Фортескю? — обади се той.