Пеещата галерия

— Виновниците за тези смъртни случаи се наслаждават на онова, което правят, сър Джон. Заговорничат, кроят коварни планове и се стараят да предизвикат максимално объркване. Те не искат просто да разгадаят гатанките на сър Томас. О, не! Мисля, че им е приятно да убиват. Сатаната се е настанил в сърцата им и ги е лишил от всякакви скрупули. С една дума, сър Джон, те се наслаждават на онова, което правят, не по-малко, отколкото ти би се насладил на чаша кларет, на някаква хазартна игра или на някоя хаплива забележка, отправена към мен. Убийството вече е част от живота им; нишка от тъканта на душите им, така че те ще продължат да убиват. И няма да го сторят само за печалба или пък за да се защитят, а най-вече — защото така искат. Освен това съм сигурен, че им е приятно да ни гледат как се лутаме в тъмното.

Кранстън потръпна и се озърна. За първи път в живота му се случваше да се чувства неспокоен и дори застрашен. Дали някой не ги беше проследил? Той хвърли един поглед към Ателстан. Монахът беше прав. Който и да беше виновникът за тези убийства, той си беше свършил работата добре. Но ако лейди Изабела не беше ходила в аптеката на Форман, коя беше жената, която все пак я беше посетила? Самоличността на проститутката, подмамила Веши към гибелта му, също си оставаше загадка. Ами тайният отровител на сър Томас и мастър Алингам? Кой беше той? Изведнъж Кранстън примигна.

— През цялото време говориш за някакви си „те“ — рече той. — Защо?

— Убийците трябва да са повече от един, а ако е един, значи е доста умен. Първоначално си мислех, че някой външен човек е използвал наемници, но това би било твърде опасно. Нали разбираш, колкото повече хора намесиш в плана си, толкова по-голям става рискът някой да сбърка, да бъде подкупен или просто да го заловят на местопрестъплението.

— Но не подозираш никого конкретно, така ли?

— Не. Може да е сър Ричард, лейди Изабела, Бъкингам, отец Криспин и дори лейди Ерменгилда. А кой знае — може да е бил и някой от убитите мъже…

Сър Джон пресуши чашата си и с трясък я стовари върху масата.

— Ако не бяхте ти и твоята логика, щях да припиша цялата история на магия. Хора се разхождат насам-натам посред нощ, други се тровят зад заключени врати… Как, за Бога, ще разрешим всички тези загадки?

— Както вече ти казах, сър Джон, с логика, малко улики, известно количество предположения и може би зрънце помощ от страна на съдбата. В крайна сметка ще се доберем до истината. Честно казано, не изпитвам кой знае какво съжаление към четиримата, които умряха. Онова, което ме притеснява; онова, което ме вбесява, е, че убийците ни наблюдават отнякъде и ни се подиграват. В крайна сметка обаче ще си платят за това забавление. Всички хора са способни на убийство, сър Джон — монахът се изправи и изтупа трохите от расото си. — Каин живее във всеки един от нас и понякога, когато се почувстваме притиснати в ъгъла, ние губим контрол и му позволяваме да се изяви. Но да се наслаждаваш на убийството е дело не на Каин, ами на самия сатана!

Кранстън, който тъкмо беше лапнал една гореща хапка, просто измънка нещо в отговор. Ателстан усети как гъстият ейл се стича в стомаха му, карайки го да се чувства отпуснат и дори сънлив.

— Хайде, сър Джон. Съдия Фортескю ни чака, а както ти е известно, правосъдието не чака никого!

Кранстън изгледа помощника си гневно, натъпка останалата част от храната в устата си и изгълта остатъка от ейла си на един дъх. После, докато двамата с Ателстан се изнизваха на Флийт Стрийт, попи уста с опакото на ръката си, запаса си портупея и изкрещя на съдържателя, че ще се върне в кръчмата му в най-скоро време. По средата на улицата обаче настроението на коронера внезапно се промени и той спря, оглеждайки се наоколо и взирайки се в тълпата, през която тъкмо си бяха проправили път.

— Какво има, сър Джон?

Кранстън прехапа устни.

— Следят ни, братко, и това не ми харесва.

Коронерът се огледа наоколо, а после се приближи до една сергия, подаде на продавача няколко монети и взе от него някаква дръжка за метла.

— Вземи, братко! — рече той на монаха, когато се върна при него.

Ателстан с изненада се взря в дългия и гладък ясенов прът.

— Не ми трябва тояга, сър Джон.

Кранстън се ухили, а ръцете му се стрелнаха към камата и широкия му меч.

— Може и да ти потрябва, Ателстан. Спомни си какво се казва в Светото писание: „Дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“24. Е, аз не мога да съм сигурен дали е дявол, или лъв, но някой определено е тръгнал по петите ни!

Глава осма