Пеещата галерия

Двамата направиха още няколко крачки, след което шумът се повтори и ги накара да се обърнат. Зад тях стояха двама мъже, единият от които висок и маскиран, а другият — нисък, с хитри очички, мърляв черен елек, тесни панталони и ботуши, които определено бяха виждали и по-добри дни. На главата на втория се мъдреше плоска шапка, килната на една страна, която му придаваше леко комичен вид. Ателстан усети как го обхваща паника и мъчително преглътна. И двамата мъже бяха въоръжени, а най-обезпокоителното от всичко беше, че нито помръдваха, нито продумваха.

— Защо ни следите? — попита Кранстън, избутвайки Ателстан зад себе си.

— Не ви следим, сър — отвърна мъжът с хитрите очички. — Двамата със спътника ми просто вървим по същия път, по който вървите и вие.

— Аз пък мисля, че ни следите — настоя сър Джон, — и то от доста време. По-рано ни проследихте до реката, а после ни изчакахте да се върнем.

— Не знам за какво говорите! — мъжът пристъпи напред, вдигайки меча и камата си. — Но твърденията ви са обидни за нас, сър, така че настоявам да се извините!

— Няма да се извинявам нито на теб, нито на копелето до теб! Аз съм сър Джон Кранстън, градският коронер — той извади меча си и се пресегна за камата си, — а вие, господа, сте разбойници, с което престъпвате закона! Освен това си позволявате да нападате кралски служител, което пък е измяна! Това тук е брат Ателстан, член на доминиканския орден, сиреч — монах. Предупреждавам ви, че ако се опитате да му сторите нещо, ще бъдете отлъчени от Църквата! И това, господа, е най-малкото, което можете да очаквате! Сега ще броя до три — продължи коронерът, сякаш наслаждавайки се на ситуацията, — след което очаквам да сте се омели от тази уличка. Ако ли не, ще отговаряте пред мен! Едно… Две…

Още преди сър Джон да бе стигнал до три, непознатите мъже се нахвърлиха върху тях с вдигнати мечове и ками. Кранстън обаче парира ударите и на двамата, посрещайки оръжията им във въздуха, като същевременно извъртя своето, за да се защити. В тези няколко мига Ателстан осъзна докъде беше стигала собствената му арогантност. Той винаги беше смятал сър Джон за обикновен дебелак и пияница, който обича да си угажда, но вкопчен в тази схватка, коронерът изглеждаше много по-естествено, отколкото в който и да е момент от познанството им. За изненада на всички присъстващи той се оказа бърз и умел фехтувач, който не допуска никакви излишни движения, но същевременно не дава на меча и на камата си и миг покой. За известно време Ателстан можеше само да стои отстрани и да наблюдава събитията с отворена уста. Макар по лицето на коронера да се стичаше пот, той се усмихваше, очите му бяха полузатворени, а устните му сякаш мълвяха някаква песен. Изобщо ситуацията не изглеждаше особено опасна. Който и да беше изпратил двамата убийци по петите им, той явно напълно беше подценил дебелия рицар. И така, сър Джон продължи да се защитава, играейки си с противниците си, а след малко към схватката предпазливо се присъедини и Ателстан. Естествено, монахът не се представи на нивото на коронера, но дългият му ясенов прът все пак влезе в употреба, създавайки колкото вреда, толкова и хаос. В един момент Ателстан и Кранстън видимо надделяха и двамата им нападатели отстъпиха.

Сър Джон с радост прекрати схватката.

— Хайде да ви видим де! — извика той. — Но ви предупреждавам, че лошо ви се пише! А ако аз не ви убия, то палачът със сигурност ще го стори! Бъдете сигурни в това!

Дребният мъж с хитрите очички погледна към другаря си и преди коронерът да успее да направи още една крачка към тях, двамата си плюха на петите и изчезнаха. Кранстън се облегна на стената и попи потта, която вече шуртеше по лицето му. Елекът му също беше целият подгизнал.

— Видя ли ме, братко? — попита той задъхано, опирайки оръжието си в земята. — Видя ли как въртя меча? Ще ме похвалиш пред лейди Мод, нали?

Ателстан се усмихна. Сър Джон явно гледаше на себе си като на благороден рицар, а на съпругата си — като на своя принцеса.

— Да, сър Джон, видях те и мисля, че си отличен боец — отвърна монахът. — Същински свети Георги. Кажи ми — не се ли уплаши?

Кранстън се прокашля и се изплю.

— От кого? От тези ли? Че защо да се плаша от някакви си улични побойници? Чуй ме какво ще ти кажа, Ателстан — рече коронерът, прибирайки меча и камата си в ножниците им. — Навремето, когато се сражавах за стария крал във Франция, излизах насреща на каймака на френското рицарство! Тогава всички бяхме като разярени лъвове и името на Англия всяваше страх от северните морета до Гибралтарския проток! В младежките си дни — изрева той, изпъвайки раменете си като войник — бях бърз като хрътка и целеустремен като сокол, спускащ се към плячката си!

Ателстан погледна потта, стичаща се по лицето на коронера, и грамадния му търбух, тресящ се от смесица от гордост и гняв, и едва прикри усмивката си.