Пеещата галерия

И така, като изключим паузите, в които спираше, за да се подкрепи, Кранстън напевно започна да изброява сведенията, които имаха за смъртта на Спрингал, на Брамптън, на Веши и на Алингам. От време на време Ателстан го поправяше или пък го караше да повтори нещо, докато накрая коронерът, който не се славеше като особено търпелив човек, не извика:

— По дяволите, братко! Какво правим? Само губим време в преповтаряне на неща, които вече знаем!

— Имай търпение, сър Джон — отвърна Ателстан. — Не забравяй, че търсим модел на действие. В логиката самите думи, от които е съставен въпросът, обикновено съдържат и отговора — той видя как коронерът стисва устни и смръщва рошавите си сиви вежди. — Вярно, че за убийството на Веши не знаем почти нищо, но за останалите три са ни известни доста неща. Трябва да намерим общото между тях; онова, което ги свързва. Аз вече открих едно такова нещо — отровата. Освен това подозирам, че Веши и Брамптън са били упоени, преди да бъдат убити. Иначе не виждам как биха позволили някой да ги отвлече, да завърже примка около вратовете им и да ги удуши. И това са само някои от съвпаденията. Сигурен съм, че има и още.

И така, сър Джон продължи да изрежда фактите, които им бяха известни. Междувременно денят започна да преваля и Ателстан, който вече не обръщаше особено внимание на бърборенето на коронера, погледна през прозореца и се зачуди какво ли е станало с Бенедикта и с лейди Мод. Дали двамата с Кранстън не трябваше да се върнат, за да вземат дамите си от турнира? Монахът прекъсна сър Джон, за да му зададе този преважен въпрос, но коронерът само го изгледа кръвнишки.

— Лейди Бенедикта и лейди Мод са напълно способни да се грижат сами за себе си! — сопна се той. — Ти започна това, братко, така че няма да мръднем оттук, докато не го довършим. Освен това — Кранстън се ухили, — преди да си тръгнем от турнира, помолих младия кавалер, който седеше до Бенедикта, да се погрижи за дамите. Сигурен съм, че той ще изпълни молбата ми.

Ателстан стисна зъби и хвърли гневен поглед на коронера, но в отговор сър Джон само му се усмихна невинно. После монахът отново накара Кранстън да изреди всичко, което знаеха, но този път — без фактите около убийството на сър Томас Спрингал. Щом коронерът приключи, Ателстан се приближи до масичката за шах и разсеяно започна да брои квадратчетата. В следващия момент сърцето му подскочи.

— Има модел, сър Джон! — рече той тихо и се обърна към Кранстън със светнало от вълнение лице. — Има модел!

— Знаеш кой е убиецът, нали? — изрева коронерът. — Хайде, монахо, изплюй камъчето! Кажи ми, че не съм седял напразно на това легло, рецитирайки факт след факт като някой ученик!

— Имай търпение, сър Джон — отвърна Ателстан. — Остави ме да подредя събитията в правилната последователност. После ще ти кажа всичко и проблемът ще бъде решен. За момента обаче искам да останеш тук и да разгледаш отново договора, както и да помислиш върху думите си. Обещавам да не се бавя!

И преди озадаченият Кранстън да успее да отговори, монахът се изниза от стаята, мина по шумната Пееща галерия, слезе по стълбите и се озова на улицата. После — за да не се засече с някой от членовете на домакинството на Спрингал — се спусна по Фрайди Стрийт, зави по Бред Стрийт и се изкачи обратно до „Сейнт Мери льо Боу“. Църквата беше отворена. Ателстан влезе в нефа, седна в основата на една колона, скръсти крака и се взря в олтара. После огледа красивата църква, фреските по стената и украсените с изящни дърворезби аналой и амвон. В следващия момент откъм олтара долетя някакъв шум — хормайсторът събираше изпълнителите, за да репетират химните за празника Тяло Господне. Монахът облегна глава о хладната колона, впери поглед в мрака и се опита да подреди нещата, които знаеше, за да завърши модела и да залови убиеца. Това щеше да бъде един от случаите, в които синовете на Каин нямаше да се обърнат и с престорена невинност да заявят, че не са пазачи на брата си26, докато кръвта на пет човешки същества лепне по ръцете и душите им.

После хорът начена прекрасния химн „Pange Lingua“27 и Ателстан се отдаде на мелодията, позволявайки на ума си да се успокои. В един момент запяха най-малките момчета с техните сопранови гласове и църквата се изпълни с ангелски звуци.

— Respice. Respice, Domine! — „Погледни ни. Погледни ни, Господи!“.

Монахът тихо повтори думите, а после се помоли: „Дай ми мъдрост и яснота, Господи. Позволи ми да прозра в мрака и да открия злото. Нека — в името на Твоята и кралската справедливост — нещата, извършени на тъмно, излязат на светло.“