Пеещата галерия

В далечния край на залата, върху подиума, Ателстан зърна Джон Гонт. На същата маса седеше младият крал, съдия Фортескю и някои от най-видните благородници в кралството. На масата под подиума пък се бяха разположили сър Ричард Спрингал и лейди Изабела. Лицето на търговеца се беше зачервило от пиене, а вдовицата на златаря беше свалила траурните си одежди и се беше пременила в златиста рокля, съчетана с подобен воал. Отец Криспин и мастър Бъкингам също седяха в този край на масата, докато в другия се виждаха лейди Мод и Бенедикта. Между двете жени се беше настанил младият благородник, който така явно беше демонстрирал намеренията си по-рано същия ден. Лейди Мод оглеждаше залата, очевидно опитвайки се да открие съпруга си, а колкото до Бенедикта, хубавата вдовица внимателно слушаше историята, която благородникът й разказваше, но от време на време леко се отдръпваше от него, сякаш вниманието му вече й беше дотегнало. В следващия момент икономът се накани да обяви пристигането на коронера и секретаря му, но Ателстан сложи ръка на рамото му.

— Не — промърмори той. — Не сега. Късно е.

Монахът погледна към празните подноси, към покривките, покрити с мазни и винени петна, и към слугите, които вече носеха плодове, сладкиши и желета във формата на замъци, лебеди и коне. Пиршеството беше към края си. Той се обърна към сър Джон.

— Няма смисъл да сядаме на масата. Пък и по-добре да си нямаме вземане-даване със сър Ричард и останалите членове на домакинството му.

Кранстън отправи един изпълнен с копнеж поглед към каните с кларет и се накани да възрази.

— Имаме важна работа, сър Джон — напомни му Ателстан.

Коронерът въздъхна, но все пак се съгласи, след което се обърна към иконома и му нареди да ги заведе в една от личните стаи на херцога. Онзи го изгледа подозрително, но Кранстън настоя.

— О, да, сър, ще направиш точно каквото ти казвам — рече той. — Ще ни заведеш в една от личните стаи на херцога, а после ще предадеш на господаря си и на съдия Фортескю, че имаме да им съобщим нещо важно, засягащо интересите на Короната. Освен това ще помолиш сър Ричард и останалите от домакинството му да се присъединят към нас, след като празненството приключи.

Докато икономът ги водеше по широкото стълбище към една от личните стаи на херцога, Кранстън го накара да повтори съобщението. Щом стигнаха, Ателстан се огледа и кимна. Стаята, която вероятно служеше на Гонт за канцелария, беше напълно подходяща за целта им. В камината гореше малък огън, а в средата на помещението имаше дълга маса със столове от двете страни и едно кресло с висока облегалка начело. И така, икономът остави Кранстън и Ателстан сами и те заразглеждаха изтънчените украси по стените, както и малкия шкаф, пълен с ръкописи в скъпи подвързии. После някакъв слуга им донесе малко вино и сладкиши, които Кранстън тутакси нападна. Не след дълго влезе още един слуга — млад паж с писклив глас, който обяви, че херцогът е получил съобщението на сър Джон и ще се присъедини към него веднага щом благоприличието и обстоятелствата му позволят.

Часовата свещ, поставена на масата под прозореца, отмери цял час, преди Кранстън да чуе стъпки по коридора. После в стаята влезе Гонт, последван от младия крал със сребърната диадема, и сър Джон и помощникът му се изправиха. Чичото и племенникът бяха облечени еднакво — в пурпурни мантии, поръбени със злато, но кралят беше спокоен, докато Гонт изглеждаше ядосан от факта, че Кранстън го е привикал тук. И така, херцогът се отпусна в креслото начело на масата и поръча на един слуга да донесе същото и за племенника му. После в стаята тихомълком се вмъкна съдия Фортескю, който побърза да се настани до Гонт. След него влязоха сър Ричард Спрингал и останалите членове на домакинството му. Търговецът, който вече съвсем се беше наквасил, се ухили на Кранстън и Ателстан, сякаш си другаруваше с тях открай време, но лейди Ерменгилда предпочете да ги игнорира. Отец Криспин и Бъкингам пуснаха по една вяла усмивка, а лейди Изабела изглеждаше откровено обезпокоена.

— Всички ли сме тук? — попита рязко Гонт.

Съдия Фортескю се озърна и кимна.

— Да, ваша светлост.

Ателстан забеляза, че в последния момент в стаята се е вмъкнал и някакъв доста як на вид страж.

— Искам тази стая да се държи под око! — нареди регентът. — Без моето разрешение никой няма да влиза, нито да излиза! Ясно ли е?

Мъжът кимна, след което монахът го чу да крещи някакви заповеди в коридора. Последваха забързани стъпки и звън на оръжия. Ателстан огледа присъстващите. Сър Ричард Спрингал беше изтрезнял учудващо бързо. Лейди Изабела се взираше в него и нервно кършеше пръсти. Независимо че в стаята присъстваше кралска особа, лейди Ерменгилда зяпаше отсрещната стена. Останалата част от компанията беше приковала поглед в херцога, нетърпелива да разбере на какво се дължи поканата му.

Най-после Гонт се наведе напред, при което накитите по загорелите му от слънцето ръце проблеснаха на светлината на свещите.