Пейзажите на времето

— Не, не, това са просто малко дрехи. — Беше набутал куфарите в гардероба и сега здраво затвори вратата.

— Ние пък търсехме някое място, нали знаеш, където да поостанем малко сами — очаквателно го погледна жената. Бе една от приятелките на Сара, от онези, които той не можеше да си спомни, докато не ги видеше отново. Тя се обърна и посочи нагоре към стълбите, като несъмнено си мислеше, че не му достига въображение и трябва да му се покаже. Погледът й се спря върху оставената отворена врата на спалнята му. — А, там ще е чудесно! Има ключалка, нали?

Питърсън почувства хладен гняв.

— По-скоро си мисля, че там…

— Струва ми се, че няма да се забавим много. Нямаш нищо против, нали? Да, не ти харесва. Не му харесва, Джереми. — Тя сложи крак върху най-долното стъпало и погледна към мъжа с нея, очевидно прехвърляйки му топката.

— Аз… всъщност, бихме ти били много задължени, ако ни окажеш известна помощ, Иън.

Питърсън внезапно почувства, че му е горещо и го обзема слабост. Трябваше да свърши с всичко това, да се освободи. Беше реагирал автоматично на идеята някой да използва спалнята му за някакво си глупаво чукане, но сега осъзна, че е безсмислено. В края на краищата, току-що се бе сбогувал с нея.

— Да, разбирам, вървете спокойно. Нямам нищо против — почти весело успя да каже той.

Двойката му благодари и се заизкачва по стълбите — съзнателно бавно според Питърсън. Той хвърли поглед към гостната и пое няколко дълбоки, пречистващи глътки въздух. Можеше да вземе куфарите и да излезе, без повече коментари, само да…

Сара. Беше го видяла и се приближаваше към него покрай група бъбрещи хора. Тя дръпна някакъв мъж и кимна към Питърсън. Двамата пресякоха квадратните плочки на фоайето като напредващи пионки в игра на шахмат. Офицер и царица в атака, помисли си той. Някак разсеяно забеляза, че жена му е облечена в една от лъскавите си рокли, създание от джунглата с подходящо копринено шалче, завързано на главата и изящно висящо отляво. Погледна към мъжа с нея и хладно се изненада. Беше принц Андрю. За Бога, тя не можеше пак да започва това, нали? Е, вече едва ли имаше значение.

— Иън! Изписаха ли те вече? Прекрасно! — възкликна Сара и го хвана за ръката.

— Само си взимам някои неща. Прехвърлят ме в провинцията. — Той протегна ръка на Андрю. — Добър вечер, сър.

— За Бога, Иън, не трябва да ме наричаш „сър“ тук.

— Анди ни донесе покани за бала по случай коронацията — за онзи, който ще е в тесен кръг. Не е ли мило от негова страна?

— Да, много. Как е брат ви, Андрю?

— О, самият аз не съм го виждал от една седмица. Сега винаги е зает. Щастлив съм, че не съм на негово място. Във всеки случай, той е по-подходящ от всички нас.

— О, сигурен съм, че би се справил великолепно — измърмори Сара.

Андрю поклати глава.

— Не, съмнявам се. Често съм се чудил дали е просто късмет, че той се е паднал наследник, или той е такъв, точно защото е наследникът.

Питърсън потисна шаването на ръцете си и се опита да измисли какво да каже. Разговорът ли беше нереален или просто на него му имаше нещо?

— Той приема работата си много сериозно — учтиво каза Питърсън. — Винаги, когато съм се съветвал с него, се е оказвал прав.

— Има обаче чувство за хумор, нали знаеш — отвърна Андрю, сякаш се извиняваше за сериозността на брат си. После премигна като бухал.

Питърсън разбра, че принцът е пиян — точно до онази степен, до която можеха да се напият кралските особи, без да предизвикат бележки. А това беше доста. Сара дръпна Питърсън за ръкава и го покани да се присъедини към забавата. Той помисли за миг и реши да я последва. Не искаше никой да забележи големината или тежестта на куфарите. Най-добре да върне Сара и Андрю обратно в тълпата и по-късно да се измъкне. Той остави жена си да го разведе наоколо и да го представи на някои нови хора, които администраторът определи като потенциално полезни за нея. Питърсън се усмихваше, кимаше и почти не говореше. Накрая реши, че тук на всички им имаше нещо — пияни, натъпкани с наркотици или просто истерични от отчаяна енергия. Освен това всички бъбреха за възможно най-повърхностни глупости. Беше очаквал порой от въпроси за цъфтежа или облаците, но никой нищо не го попита. Откри, че ги гледа от дистанция. Елегантни и невежи като лебеди. И все пак знаеше, че някои от тях трябва да изпитват съмнения. Отново изпита усещането за нереалност.