Пейзажите на времето

Ренфрю се приближи до водния кран и натисна бутона. Не се случи нищо. Той го ритна.

— Никога не съм си мислил, че ще доживея да видя режим на водата в Англия — каза Ренфрю, — а пък и от небето вали огън и жупел. „Вода, вода навсякъде и нито капчица за пиене.“ Помня, че учихме това в училище. „И хлъзгави същества изпълзяваха над хлъзгавото море“, да. — Той изсумтя. — Скоро ще е като в „Червените скали на Доувър“.

— Защо не си отидете вкъщи? — предложи Джейсън. — Аз ще остана тук в случай, че се обадят от Лондон.

— Вкъщи ли? — разсеяно повтори Ренфрю. Някога Марджъри беше първия човек, към когото можеше да се обърне в стресови ситуации. Опитното й майчинско присъствие и простичкият й оптимизъм винаги го бяха успокоявали. Но сега тя бе раздразнителна и нервна през цялото време. Подозираше, че жена му пие прекалено много. Беше й го споменал веднъж, но тя бе изгубила самообладание и той повече не повдигна въпроса. Вроденото й благоразумие щеше да й помогне, сигурен беше в това. И децата. Не ги бе виждал, освен за съвсем кратко, от цял месец насам. Те ставаха късно, тъй като не бяха на училище, така че дори не ги виждаше на закуска. Да, навярно би трябвало да се прибере вкъщи. Да се опита отново да се сближи със семейството си.

Когато излезе от лабораторията, Ренфрю откри, че някой е разрязал веригата и е откраднал велосипеда му.

Когато стигна до дома си, вече се беше спуснала вечерта. Той застана уморено на верандата и изтърси дъждовните капки от палтото си. Ключът му се превъртя в ключалката, но отвътре бе сложена веригата. Почука, ала никой не му отвърна. Ренфрю натисна звънеца и още докато го правеше, осъзна, че лампите в къщата не светеха, а съответно не работеше и звънецът. Вдигна яката на палтото си, излезе от убежището на верандата и тичешком заобиколи отзад. Вратата на кухнята също беше заключена. Като надникна през прозореца, видя Марджъри да седи до масата на мигащата светлина на свещ. Почука по стъклото. Тя вдигна поглед и изпищя. Свещта угасна и се чу трясък.

— Марджъри! — извика Ренфрю. — Марджъри, аз съм, Джон.

Тропот на крака. Веригата задрънча и тя му отвори.

— Повече не прави така — помоли го Марджъри. — За Бога, едва не получих сърдечен пристъп. Сега не мога да намеря проклетата свещ. Падна някъде на пода. — Тя заключи вратата зад него. — Ще донеса друга.

В мрака той я чу да тършува наоколо и да тряска вратите на шкафовете. Краката й изхрущяха върху нещо, което звучеше като счупено стъкло. Замириса му на уиски. „Преди тя никога не пиеше уиски.“ Избухна оранжевото пламъче на кибритена клечка и бледата светлина на свещта хвърли сенките си по кухненските стени.

— Защо, за Бога, не запалиш повече свещи? — попита той.

— Защото можеш да си сигурен, че това ще е следващото нещо, което ще изчезне в тази страна.

— Къде са децата?

— Господи, Джон, та те са у брат ми. Казах ти го. Мотаеха се наоколо без да правят нищо и си помислих, че ще им е по-забавно с братовчедите им. Могат да помогнат за прибирането на реколтата. Ако дъждът не я унищожи съвсем.

Тя се наведе да събере от пода парчетата от счупената чаша.

Джон понечи да я попита дали има нещо за вечеря, после тактично промени изречението.

— Вечеряла ли си вече?

— Не — тихо се изкиска тя. — Обаче си изпих вечерята. Това спестява проблемите.

Кикотът й му напомни за старата закачлива Марджъри. Със странен порив на чувство, той протегна ръка и хвана дланите й.

— По дяволите! — Джон рязко се дръпна назад и засмука палеца си, в който се беше забило парче стъкло.

— Глупав мръсник такъв — без състрадание каза тя. — Можеше да видиш какво правя. — Тя хвърли парчетата в кошчето и избърса пода с гъба.

— Преди никога не пиеше уиски — рече той, като я гледаше.

— Така е по-бързо. Знам какво си мислиш. Страхуваш се, че се превръщам в алкохоличка. Но аз знам кога да спра. Просто пия достатъчно, за да приемам тежестта на нещата.

— Какво ще кажеш за малко храна?

— Обслужи се сам — сви рамене тя. — Можеш да си отвориш консерва с боб и да я подгрееш на газовия котлон. Или ако искаш, в килера има сирене.

— Знаеш ли, изобщо не е забавно да се прибереш през една дъждовна вечер в студената си, тъмна къща и дори да няма вечеря.

— Не виждам защо трябва да обвиняваш мен за това, че е студена и тъмна. Какво да направя, да изгоря мебелите ли? Пък и за пръв път си идваш толкова рано от Бог знае колко много време насам, а след като не си ме предупредил, едва ли можеш да очакваш да откриеш готова вечеря. Джон, ти си нямаш и представа колко ужасно е да пазаруваш храна в последно време. Трябва да чакаш с часове по опашки — и после на практика просто няма какво да купиш.

— Не знам, Марджъри. Ти винаги беше толкова находчива. Сигурно сме били по-добре от повечето хора. Можехме да заколим пиле и после имахме зеленчуковата ти градина.