Пейзажите на времето

— А, донесох това от гаража, когато го подреждах — каза тя. — Електричеството постоянно угасва и сега старите неща са по-добри… — Тик-так. — Обаче издава този странен звук, нали?

— Навярно, ако го смажете…

— Но аз го смазах. Просто нещо трябва да се поправи. Все пак върви доста точно.

Той се облегна на плота и я загледа как прибира кибрита. Марджъри забеляза, че чамовите лавици се издигат в сенките, хвърляни от свещите. Всички предмети в стаята се движеха, освен правите лавици. Тик-так.

— Интересно — промърмори той, — как продължаваме да искаме да знаем колко е часът, въпреки всичко, което става.

— Да.

— Сякаш все още имаме срещи, за които да не закъсняваме.

— Да.

Тишината се простря между тях като пропаст. Марджъри се опита да измисли нещо, което да каже. Тик-так. Сега лавиците изглеждаха по-материални от стените. Часовникът стоеше сред тях, заобиколен от консерви.

Тя погледна към Иън. На тази бледа светлина очите му бяха много тъмни. Марджъри се облегна на шкафа, вече не толкова нервна. Би трябвало да отнесе свещите в дневната, но за момента й се струваше добре да остане тук, да не бърза.

Иън пресече малката кухня. Тя разсеяно се зачуди дали нямаше да вземе една от свещите. Тик-так.

Той протегна ръка и докосна страната й.

Никой от двама им не помръдваше. Марджъри почувства топлина и леко си пое дъх. Стори й се, че й трябва повече време, за да напълни дробовете си.

Питърсън бавно се наведе и я целуна. Беше съвсем леко, почти случайно докосване.

Тя се отпусна, облегната на шкафа. Тик-так. Издиша. Зачуди се дали в тишината той можеше да чуе как въздухът влиза и излиза от нея. Питърсън взе свещта. Една ръка докосна рамото й. Той я побутна и я насочи към дневната, далеч от кухнята, лавиците и часовника.

38.

12 октомври 1963 г.

Гласът на Пени стигна до него:

— Както казвах.

— Ъ? А, да, продължавай.

— Я стига, ти изобщо не ме слушаше. — Тя изви волана на взетия под наем тъндърбърд и взе завоя. Заливът лежеше вдясно под тях. Блестящата морска повърхност беше скрита в мъгла. — Разсеян професор.

— Добре, добре. — Но той се плъзна обратно в мъглата на собствените си мисли, когато тя навлезе в острите завои покрай „Гризли пийк“ над университетското градче на Бъркли и после пое по „Скайлайн“. Гордън видя изтегналите се в синьо-сивия залив зелени петна на Оукландските острови и Сан Франциско, в алабастровата си самотна далечина. Минаха зад боровите и евкалиптови горички — дърветата очертаваха черно-зелени решетки на кафявия фон на хълмовете. Пени свали покрива. Студеният вятър разроши косата й и я развя назад.

— Връх Тамалфуджи! — извика тя и посочи на север към един нисък, плосък връх оттатък залива. После започнаха да се спускат. Спирачките заскърцаха и скоростният лост заръмжа, когато поеха надолу по „Бродуей теръс“. Обгърна ги мускусният аромат на гората. Скоро излязоха от гъсто покрития с дървета хълм и прелетяха покрай безразборно разхвърляни, боядисани в крещящи цветове къщи. Когато наближиха дома на родителите й, трафикът стана по-спокоен. Очевидно богаташки квартал с подходящо изискано име: „Пиемонт“. Гордън си помисли за Лонг Айлънд, Гетсби и жълти седани.

Родителите й се оказаха незабележителни. Гордън не беше сигурен дали това се дължеше на тях, или на самия него. Мислите му продължаваха да се връщат към експеримента и съобщенията, търсеха някакво ново средство, с което да разбулят мистерията. „Погледни го под различен ъгъл“ — веднъж му бе казала Пени. Не можеше да изхвърли фразата от главата си. Откри, че е в състояние да поддържа разговора, да се усмихва и да играе театъра на гости и домакини, дори без всъщност да взима участие в онова, което ставаше. Бащата на Пени беше едър и успокоително грубоват човек, който знаеше как да превръща парите в още пари. Имаше стандартни посивяващи слепоочия и загоряла от слънцето увереност. Майка й изглеждаше ведра жена, член на клубове и благотворителни дружества, педантична домакиня. Гордън чувстваше, че сякаш ги е виждал и преди, но не можеше да си спомни, като герои от филм, чието име просто се изплъзва от ума ти.

Поканиха ги да останат в къщата. Гордън настоя да се настанят в мотел на Юнивърсъти авеню — за да усетят вкуса на града, каза той, но всъщност, защото искаше да избегне деликатния въпрос дали ще споделят обща стая в замъка на родителите й. Не бе готов за него, не този уикенд.