Пейзажите на времето

— Да, естествено е да го казват. Това означава, че не разполагат с препарати, за да спасят реколтата. Днес позвъних на компютърния си секретар и научих някои дреболии, които предполагам, още не са направили публично достояние.

— Зле ли е?

— Зле ли? Не, катастрофално. — Той уморено потъна в канапето. — Независимо колко мащабни са плановете ти, действителността изглежда странно, хм, нереална.

— Мислех, че не сме планирали това.

Той премигна, сякаш за да се ориентира.

— Ами, не. Исках да кажа… безкрайните предвиждания… толкова математически… не по този начин… — Питърсън поклати глава и продължи. — Съветвам ви да ядете колкото е възможно по-малко. Имам подозрение — а също и специалистите, колкото и малко да знаят, — че ефектите от всичко това изцяло ще променят живота ни. Лекарствата за прочистване на организма, които ни трябват, не достигат и… някои смятат, че биосферата ще се промени завинаги.

— Ами, да — тревожно отвърна Марджъри, като почувства, че я обзема някакво странно усещане. — Щом вие не можете…

Питърсън като че ли се отърси от мрачното си настроение.

— Хайде да не се спираме на това, нали, Марджъри? Мога ли да ви наричам Марджъри?

— Разбира се.

— А как се чувствате?

— Да ви кажа честно, просто съм малко пийнала. Бях доста нервна тук, съвсем сама и пийнах няколко чашки. Страхувам се, че доста са ме ударили в главата.

— Е, това навярно е най-добрият начин. Мога ли и аз да си налея нещо?

— Моля. Можете ли да се обслужите сам? Дори почти не зная какво имаме. Аз пия перно.

Тя го наблюдаваше от другата част на стаята. Докато беше обърнат с гръб, Марджъри се чувстваше свободна да го гледа. Той леко се приведе пред бюфета, като навеждаше бутилките, за да прочете етикетите. Тя подпря глава на ръката си. Усети го да се връща, да спира до нея и да прикляка.

— Сигурна ли сте, че сте добре, Марджъри?

Не можеше да срещне погледа му. Знаеше, че се е изчервила. Ръката му се отпусна върху облегалката на стола й. Марджъри хвърли поглед към златния му часовник, тънката китка, тъмните косми по бледата му ръка. Чувстваше, че не е в състояние да помръдне. Тя се втренчи в ръката му.

— Марджъри?

— Съжалявам. Ужасно ми е горещо, Иън.

— Ще отворя прозореца. Тук наистина е много задушно.

Ръката изчезна и тя усети, че въздухът охлажда влажното й чело.

— О, така е по-добре. Благодаря ви.

Тя се отпусна назад и вече можеше да го погледне. В края на краищата, той не беше толкова специален. Добре изглеждаше, но нищо особено. Марджъри му се усмихна в отговор.

— Съжалявам. Малко съм странна тази вечер. Онова нещо с облака, после Грег Маркъм и… ами, нещата могат да изглеждат толкова безсмислени. И все пак човек се… радва, че е жив… Съжалявам, говоря големи глупости, нали? Просто сме толкова безсилни. Постоянно ми се иска да направя нещо.

— Изобщо не говорите глупости, Марджъри.

Внезапно се разнесе гръмотевица, която разтърси къщата.

— За Бога, беше толкова близо! — възкликна тя и после дойде на себе си. Толкова лесно се развълнуваше. По кожата й преминаха иглички. — Чудя се дали с този дъжд не падат още от онези организми.

— Навярно.

— Има една местна жена, която държи пансион за котки. Чух, че дала всичките си консерви на котките, като си мислела, че приготвената за тях храна е заразена. Предполагам, че сега ще гладува.

— Луда. — Той отпи голяма глътка от чашата си.

— Чухте ли за коронацията? Отменили са приготовленията.

— Леле, предполагам, че сега цялата страна ще нададе вой заради това — саркастично отвърна Питърсън.

Марджъри се усмихна. Блесна светкавица, последвана от кънтяща гръмотевица. Марджъри подскочи от уплаха. Двамата се спогледаха и изведнъж избухнаха в смях.

— Докато можете да я чуете, сте в безопасност — каза той. — Дотогава мълнията ще е отминала.

Внезапно тя се почувства отлично. Радваше се, че той е тук, че прогонва самотата и страха й.

— Гладен ли сте? Искате ли да хапнете нещо?

— Не, не съм. Отпуснете се. Не се правете на домакиня. Ако искам нещо, ще си го взема.

Питърсън уморено й се усмихна. Бяха ли двусмислени думите му? Трябва да беше свикнал да взима всичко, което поиска. Тази вечер обаче, не бе толкова сигурен…

— Радвам се, че дойдохте — каза тя. — Напоследък тук е доста самотно, когато децата ги няма и Джон работи до късно.

— Да, представям си… — Той не довърши изречението. Лампите угаснаха, драматично придружени от гръмотевица.

— Сега наистина се радвам, че сте тук. Ако бях сама, щях да се вцепеня от страх, щях да си помисля, че някой е прекъснал кабелите на къщата или нещо подобно.

— О, сигурен съм, че просто е някаква повреда. Навярно вятърът е скъсал жиците.

— Напоследък се случва доста често. Имам няколко свещи в кухнята.

Тя пресече стаята, като заобикаляше мебелите в мрака — отдавна познаваше разположението им. В кухнята опипом намери в шкафчето свещи и кибрит. Автоматично извади три и ги сложи в свещници.

Стрелките на механичния часовник на лавицата се движеха с тиктакане, следвано от цъкането на зъбните колела. Марджъри се обърна и видя, че на вратата е застанал Иън. Той пристъпи вътре.