Пейзажите на времето

Като се остави настрана въртенето около галактическия център, движението на звездите може адекватно да се характеризира като разпространение по косинус от q. Ние се отдалечаваме от звездния антивръх и се приближаваме към звездния връх. Тъй като положението на звездния връх представлява средно аритметично от местните движения на много звезди, има значителни неясноти. НД може да се определи само до 18 ч., 5 мин. ± 1 мин.; ДЕК до 30 градуса ± 40 мин.

Гордън премигна към гъстите изречения, докато осмисляше цифрите. Мухлясалият въздух в библиотеката придаваше на тишината тежка, тържествена атмосфера. Той откри изтъркан екземпляр от „Астрофизически величини“ и отново провери координатите.

Звезден връх

НД 18 5 (±1) ДЕК 30 ± 40

Гордън извади от джоба на ризата си молив и без да обръща внимание на укоризнения поглед на библиотекаря, надраска отдолу:

НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2

После излезе в застудяващия есенен следобед.

* * *

По време на полета на „Еър Кал“ до Сан Диего той каза:

— Координатите в съобщението съвпадат със звездния връх, това е въпросът. В рамките на колебанията в наличните засега данни, искам да кажа.

— Това ли означават знаците плюс и минус, написани един върху друг? — неуверено попита Пени.

— Точно така. Точно така.

— Не разбирам.

— Това е посоката, в която се движи слънцето — и Земята заедно с него.

— Леле.

— Ъ?

— Онова, което каза. Означава изненада. Леле.

— Не, означава… ами, страх. Във всеки случай обаче, не казвам това.

— Разбира се, че го каза.

— Не, не съм.

— Добре, добре. Виж, какво означава това, Гордън?

— Нямам никаква представа — излъга той.

39.

14 октомври 1963 г.

— Гордън, тук е Клаудия Цинс. Исках да ти съобщя, че този уикенд изгубихме аномалния ефект. А ти?

— Аз не работих. Съжалявам.

— Е, така или иначе щеше да е загуба на време. Онова странно нещо просто заглъхна.

— Обикновено се появява и изчезва точно така.

— Ние обаче ще продължим да опитваме.

— Добре, добре. Аз също.

Гордън прекара следобеда със звездни карти, като чертаеше движението на точката в купа Херкулес. През по-голямата част от деня тя попадаше под хоризонта. Ако имаше тахиони — каквото и да означаваше това име, — те щяха да пристигат директно, по линията между неговата апаратура за ядрен магнитен резонанс и Херкулес и частиците сигурно щяха да бъдат абсорбирани. Това означаваше, че за да получи какъвто и да е сигнал, той трябваше да работи тогава, когато Херкулес се намираше над хоризонта.

— Клаудия?

— Да, да, не съм ти се обаждала, защото не сме засичали…

— Знам, знам. Виж, онези координати, които получи и ти. Те са в съзвездието Херкулес. Струва ми се, че може да имаме повече късмет, ако правим наблюденията си само в определено време, така че… Имаш ли молив? Хрумна ми току-що. Изчислих, че между 6 часа следобед и…

Но нито Колумбия, нито Ла Хола успяха да засекат какъвто и да е ефект в определеното от него време. „Възможно ли е да има някакви други смущения?“ Това щеше да усложни още повече нещата, но каква беше причината? Гордън отново провери кога той или Купър са засекли сигналите. Повечето случаи съвпадаха с издигането на Херкулес на небето. В други обаче, не разполагаше с данни за времето на наблюденията. Оставаха и няколко случая, като че ли съвпадащи със скриването на Херкулес под хоризонта. Гордън винаги беше харесвал правилото на Окам: „Величините не трябва да се умножават повече от необходимото“. Това означаваше, че най-добра е най-простата теория, която обяснява данните. Теорията за смущенията бе най-проста, но по някакъв начин трябваше да реши проблема със случаите, когато Херкулес беше под хоризонта. Може би тези точки просто бяха грешки, а може би не. Вместо да стигне до някакво заключение, Гордън реши да продължи опитите и да остави данните сами да се подредят.

Гордън преподаваше класическо електричество и магнетизъм, използвайки стандартния учебник на Джаксън, само от няколко седмици. Бележките за лекциите му вече бяха на изчерпване, а изоставаше и с предварително заплануваните си задачи. Връхлетя го познатият вихър от задължения: комисии, приемни часове със студенти, преглеждане на работата на Купър и обсъждания по нея, уреждане на семинари. Първокурсниците изглежда се справяха, доколкото можеше да прецени по разработените теми, които му предаваха. Бърнет и Мор бяха най-добри. От средните най-обещаващи бяха Суидлър, Кун, особено Литенбърг. Не много добре работеха близнаците от Оклахома, които го дразнеха с кръстосаните си разпити. Може би напоследък бе малко нервен, но те…

— Хей, имаш ли една минутка?