Пейзажите на времето

Марджъри отвори френските прозорци и постепенно успя да подкара гостите си навън, където семейство Маркъм оправда надеждите й и възкликна при вида на градината. Силният аромат на орлови нокти от живия плет се донасяше до тях. Когато пресякоха терасата, по чакъла захрущяха стъпки.

— Калифорния се справя добре, разбирам? — попита Джеймс и Марджъри, заслушана също в разговора на другите, долови част от отговора на Грег Маркъм:

— Губернаторът държи Кемп Дейвид отворен… Останалите от нас… в момента съм на половин заплата. Единствената причина да получа дори това беше профсъюзът… опора… сега професорите се съюзяват с чиновниците… проклетите студенти искат търговски курсове… — Когато отново погледна към тях, разговорът беше приклкючил.

Грег се отдели от групата и с мрачно лице се насочи към края на двора. Марджъри го последва.

— Нямах представа, че положението е толкова лошо — каза тя.

— Така е навсякъде — с примирен, равнодушен тон отвърна ученият.

— Е — рече Марджъри, като вложи весела, жизнерадостна нотка в гласа си, — всички ние тук се надяваме, че нещата скоро ще се оправят и че лабораториите отново ще бъдат отворени. Колегите са доста оптимистични, че…

— Ако желанията бяха коне, просяците щяха да са жокеи — кисело я прекъсна той. После, като погледна към нея, сякаш се отърси от меланхолията си. — Или пък, ако конете бяха злонравни, жокеите щяха да просят. — Той се усмихна. — Обичам играта на думи, а вие?

Точно този неочакван, щуращ се начин на мислене Марджъри свързваше с учените, които се занимаваха с теория. Трудно можеха да бъдат разбрани, естествено, но бяха по-интересни от практиците-експериментатори като нейния Джон. Тя му се усмихна в отговор.

— Годината, която прекарвате тук, в Кеймбридж, сигурно ви е откъснала от финансовите притеснения?

— Хм. Да, предполагам, че е по-добре да живееш тук, в нечие чуждо минало, отколкото в твоето собствено. Мястото е чудесно и спокойно можеш да забравиш външния свят. Наслаждавам се на свободното от лекции време.

— Във вашата абаносова кула? Това е град на кулите на мечтите, както, струва ми се, се казваше в стихотворението.

— Оксфорд е градът на кулите на мечтите — поправи я той. — Мечтите в Кеймбридж по-скоро те карат да се потиш.

— От научни амбиции ли?

Той сбърчи лице.

— Опитът показва, че след четирийсетгодишна възраст човек не постига първокласни резултати. В повечето случаи не е така, разбира се. Много велики открития са били направени на преклонна възраст. Но общо взето, да, просто усещаш, че способностите ти се изплъзват. Предполагам, че е така и при композиторите. Когато си млад, идеите ти извират отвсякъде, а… а когато си по-стар, ставаш по-улегнал.

— Тези съобщения във времето, с които се занимавате с Джон, сигурно изглеждат вълнуващи. В това има огромни възможности.

Грег просия.

— Да, действително има шанс. Ето ти горещ проблем и наоколо няма никой, освен мен, който да се рови в него. Ако не бяха затворили повечето от катедрите по приложна математика и теоретична физика, щеше да е пълно с умни младежи.

Марджъри продължи да се отдалечава от останалите гости към влажните зелени гъсталаци, които образуваха градината й.

— Исках да питам някой, който знае — започна тя с нотка на неувереност, — какво точно е този тахион на Джон. Искам да кажа, той ми го обясни, но се страхувам, че образованието ми по история на изкуството не ми помогна особено да го разбера.

Грег замислено сключи ръце зад гърба си и се втренчи нагоре в небето. Марджъри забеляза в него още една внезапна промяна — изражението на лицето му стана разсеяно, сякаш се взираше в някаква упорита вътрешна загадка. Той продължаваше да гледа, като че ли не осъзнаваше неловко проточилото се мълчание. В небето тя видя някакъв самолет, който описваше дъга, а зелената му опашка леко потрепваше. Изпита странно неспокойно чувство. Самолетът оставяше димна следа като студено сребро върху тъмносивото небе.

— Според мен, най-трудното е да се открие — започна Грег, сякаш мислено съчиняваше статия, — защо свръхсветлинната скорост на частиците трябва да е свързана с времето.

— Да, точно така. Джон винаги говори за това — най-различни неща за приемници и фокусиране.

— Късогледството на човек, който трябва да накара проклетото нещо наистина да заработи. Разбираемо е. Добре, вижте, нали си спомняте какво е доказал преди век Айнщайн — че светлината е своего рода граница на скоростта?

— Да.

— Е, безумното популярно обяснение на относителността е… — тук той вдигна вежди, сякаш за да затвори в очевидни, презрителни кавички следващата фраза, — че „всичко е относително“. Безсмислено твърдение, разбира се. По-сполучливият съкратен вариант гласи, че във вселената няма привилегировани наблюдатели.

— Дори физиците ли не са привилегировани?

Грег се усмихна на шегата.