Пейзажите на времето

Като техни най-стари приятели, Хедър и Джеймс бяха пристигнали първи. После семейство Маркъм — точно с десет минути закъснение. С късата си черна рокля Хедър изглеждаше ужасно изискана. На токчета, тя бе висока колкото Джеймс, който беше едва сто шейсет и седем сантиметра и половина и имаше комплекс от ръстта си. Както обикновено, облеклото му бе безупречно.

В момента пиеха шери, освен Грег Маркъм, който се беше спрял на бира. Марджъри намери това за малко странно точно преди вечеря, но той приличаше на човек с огромен апетит, така че всичко щеше да е наред. Струваше й се някак си смущаващ. Когато Джон ги бе представил, Грег застана малко прекалено близо, втренчи се в нея и й зададе доста резки и необикновени въпроси. После, когато тя се бе дръпнала — и физически, и от директно отговаряне на въпросите му, — той като че ли бе престанал да й обръща внимание. Когато по-късно му предложи скъпи ядки, Маркъм, без да престава да разговаря, загреба пълна шепа и едва ли изобщо осъзна присъствието й.

Марджъри реши да не се поддава на безпокойството. От ужасния инцидент с преселниците беше минала повече от седмица и… тя бързо остави тази мисъл. После решително насочи вниманието си към веселото, свежо парти и към Джан, съпругата на Маркъм. Джан мълчеше, разбира се — това не бе никаква изненада, тъй като мъжът й господстваше над разговора още откакто бяха пристигнали. Имаше навика да приказва много бързо и да скача от една тема на друга, щом му дойдеше наум, като в някакво словесно състезание по надбягване с препятствия. Много неща й бяха интересни, но Марджъри не успяваше да ги обмисля и да ги коментира, когато разговорът поемаше в нова посока. Джан се усмихваше на словесната акробатика на мъжа си — доста мъдра усмивка, която Марджъри си обясни с дълбочина на характера.

— Акцентът ви е малко английски — отбеляза Марджъри. — Успяхте ли вече да свикнете?

Това ги откъсна от кръга на разговора.

— Майка ми е англичанка. От десетилетия живее в Бъркли, но акцентът й си остава.

Марджъри възприемчиво кимна и я предразположи. Оказа се, че майката на Джан живеела във вила в района на Залива. Можела да си го позволи, защото пишела романи.

— Какви романи пише? — намеси се Хедър.

— Готика. Готически романи. Пише под абсурдния псевдоним Касандра Пай.

— Мили Боже — възкликна Марджъри. — Чела съм няколко нейни книги. Ужасно добри са. Колко вълнуващо е, че сте нейна дъщеря.

— Майка й е прелестна стара дама — вметна Грег. — Всъщност, не чак толкова стара. Тя е — на колко, Джан? — около шейсетте и сигурно ще надживее всички ни. Здрава е като кон и е малко луда. Важна клечка в Движението за по-висока култура. В последно време Бъркли е пълен с тях и тя си пада точно на мястото. Фучи наоколо на велосипеда си, спи с най-различни хора, занимава се с мистични глупости. Трансцедентни измишльотини. Всъщност, малко минава границата, нали, Джан?

Това очевидно беше някаква тяхна шега. Джан спокойно се засмя в отговор.

— Ти си такъв безмилостен учен, Грег. С мама живеете в съвсем различни вселени. Само си помисли какъв шок ще е за теб, ако трябва да умреш и да откриеш, че е била права през цялото време. И все пак, съгласна съм, че напоследък е станала малко ексцентрична.

— Като миналия месец — прибави Грег, — когато реши да дари всичките си земни имоти на бедните в Мексико.

— Защо? — попита Джеймс.

— За да изрази подкрепата си за испанистката регионалистична кауза — поясни Джан. — Става дума за онези, които искат да направят Мексико и западните американски щати свободен регион, за да могат хората да се придвижват в зависимост от икономиката.

Джеймс се намръщи.

— Това не означава ли просто, че мексиканците ще могат масово да се придвижват на север?

Джан сви рамене.

— Сигурно. Но испаноезичното лоби в Калифорния е толкова силно, че може би ще успеят да се наложат.

— Странни социални грижи — промърмори Хедър.

— По-скоро последни грижи — вметна Грег. Хоровият смях, който одобри забележката му, доста изненада Марджъри. Сякаш се освободи някаква потискана енергия.

Малко по-късно Маркъм дръпна Ренфрю настрани и го попита как върви експериментът.

— Страхувам се, че сме доста ограничени без по-добро време за реакция — отвърна Джон.

— Американската електроника, да — кимна Маркъм. — Виж, работих над изчисленията, които обсъждахме — как надеждно да фокусираме тахионите към 1963 г. и така нататък. Смятам, че ще стане. Ограниченията не са чак толкова страшни, колкото си мислехме.

— Отлично. Надявам се, че ще имаме възможността да използваме този метод.

— Освен това малко поразузнах наоколо. Познавам сър Мартин, шефът на Питърсън, от времето, когато беше в Института по астрономия. Свързах се с него по телефона. Обеща ми скоро да се обади.

Ренфрю просия и за миг загуби вида си на малко нервен домакин.

— Защо не допием напитките си навън на терасата? Вечерта е чудесна, доста е топло и още не се е стъмнило.