Пейзажите на времето

Купър бавно кимна. Гордън екипира с молив няколко бързи диаграми на електрически вериги върху гърба на един от листовете. Сега виждаше нови възможности. Настройка на едно място, нов уред — на друго. Можеха да заемат някои части от Лейкин, в другия край на коридора и навярно да измолят за ден-два спектралния анализатор на Фехер. Моливът на Гордън издаваше тихо скрибуцане на фона на пухтенето на вакуумните помпи и всепроникващото бръмчене на електрониката, но той не чуваше нищо. Идеите сякаш извираха от ума му и скрибуцаха чрез молива върху хартията, като че ли изписваха едва ли не преди още да ги обмисли. Гордън усещаше, че е попаднал на нещо в този проблем с шума. Зад данните, подобно на дивеч в гъсталак, можеше да се крие нова структура. Щеше да я открие — той бе уверен в това.

4.

1998 г.

Грегъри Маркъм мина с велосипеда си покрай миризливите сгради, посветени на ветеринарната медицина и влезе в отбивката на лабораторията „Кавендиш“. Беше му приятен нежният повей на влажен въздух, който обливаше лицето му, докато взимаше завоите, внимателно и ритмично прехвърляйки тежестта си. Целта му бе да открие най-късата крива, която да го изкара пред входа на лабораторията — геодезична мярка за това конкретно местно изкривяване на пространството. Последно натискане на педалите и той скочи в движение от колелото с прилична скорост, като се затича до него и използва инерцията му, за да го намести в една от бетонните стойки.

Маркъм поизпъна кафявото си ирландско яке и се заизкачва по стъпалата, като взимаше по две наведнъж — навик, който го караше да изглежда така, сякаш вечно закъснява занякъде. Разсеяно намести на носа си очилата, които му оставяха червен белег и прокара пръсти през брадата си. Тя беше добре очертана и следваше обичайното очертание на острата му челюст от бакенбардите до мустаците, но като че ли се разрошваше час по час, както и косата му. Запъхтял се бе от карането на велосипеда повече от обикновено. Или беше напълнял през последната седмица, заключи той, или просто захабяването от възрастта бе задълбало малко по-навътре. Беше на петдесет и две и се поддържаше в сравнително добра форма. Медицинските проучвания бяха доказали достатъчно достоверно връзката между физическите упражнения и дългия живот, за да го накарат да се поддържа.

Маркъм бутна стъклената врата и се насочи към лабораторията на Ренфрю. Приблизително всяка седмица наминаваше натам, хвърляше сериозен поглед към апаратурата и кимаше, но всъщност не научаваше много от посещенията си. Интересите му бяха насочени към теорията, криеща се зад електронния лабиринт. Той предпазливо влезе в забързаното кълбо от шум, което представляваше лабораторията.

През стъклените стени на кабинета видя Ренфрю — набит и изпомачкан, както обикновено, с разпасана риза и безредно падаща над челото сиво-кестенява коса. Местеше някакви документи по разхвърляното си бюро. Маркъм не позна другия човек. Реши, че е Питърсън и се развесели от контраста между двамата. Тъмната коса на Питърсън беше гладко сресана, а дрехите му бяха скъпи и елегантни. Изглеждаше учтив, самоуверен и, помисли си Маркъм, в същото време порочно копеле, с което човек по-добре да си нямаше работа. Опитът го бе научил, че трудно можеш да се разбереш с такива студени, сдържани англичани.

Той отвори вратата на кабинета, след като почука съвсем формално. Двамата мъже се обърнаха към него. Ренфрю изглеждаше облекчен и скочи на крака, като събори от бюрото си някаква книга.

— А, Маркъм, ето те и теб — без нужда каза той. — Това е г-н Питърсън от Съвета.

Питърсън плавно се изправи и протегна ръка.

— Приятно ми е, Доктор Маркъм.

Маркъм силно разтърси ръката му.

— Радвам се да се запозная с вас. Видяхте ли вече експеримента на Джон?

— Да, току-що. — Питърсън изглеждаше малко обезпокоен от скоростта, с която Маркъм премина на въпроса. — Какво мисли за него ННФ, знаете ли?

— Засега няма становище. Още не съм им докладвал. Миналата седмица само ме помолиха да осъществя връзка. Можем ли да седнем?

Без да чака отговор, Маркъм пресече стаята, разчисти единствения незает стол и седна, като опря глезен върху коляното си. Другите двама мъже заеха местата си в по-сериозни пози.

— Вие сте специалист по плазмена физика, нали, доктор Маркъм?

— Да. Тук съм в едногодишен отпуск1. До последните няколко години се занимавах предимно с плазма. Много отдавна написах една теоретична статия за тахионите, още преди да ги открият и да дойдат на мода. Предполагам, че поради това от ННФ ме помолиха да дойда тук.

— Прочетохте ли предложението, което ви пратих? — попита Питърсън.

— Да, прочетох го. Добро е — решително отвърна Маркъм. — Теорията е прецизна. От известно време работя върху идеите, които стоят зад експеримента на Ренфрю.

— Значи смятате, че експериментът ще е успешен?

— Знаем, че методът е правилен. Но дали наистина сме в състояние да се свързваме с миналото — засега не знаем.

— А това устройство тук — посочи с ръка към лабораторията Питърсън, — ще може ли да свърши работата?