Пентаграм

Срещнаха се в бар „Стоп кадър“, който се намираше почти в средата между колосалните здания на кинокорпорациите „Биоскоп“2 и „Синемà виртуалитè“3. Това място бе считано за „демаркационната зона“ между непримиримите конкуренти и там можеха да се срещнат както прима-статисти от „Биоскоп“, така и виртуализатори от „Синемà“. Публиката тук идваше със скромното намерение да поотпусне нерви след тежките трудодни в кинозанаята на чашка „молоко“4, в което, разбира се, нямаше очакваните наркотици, а леки еуфоранти, които те карат да гледаш на света оптимистично и с лек примес на ирония.

Навярно повечето двойки, насядали край масичките, се бяха събрали тук и по свои мъжко-женски причини, но това едва ли можеше да се каже за новодошлите. Той прилягаше на всичките си петдесет години, висок и кокалест, с леко оплешивяващ изглед на наследствен неудачник, но в очите му тлееше нещо нетипично за тая порода – топлота и загриженост към другите, каквато могат да си позволят само силните хора. Тя бе на не повече от двадесет, средна на ръст и набита, с прави черти на лицето, които излъчваха неженска твърдост и енергия. Запознаха се във форума на „Биоскоп“, където прима-статистите обменяха опит и споделяха проблеми, свързани с адаптацията след Ролите. Форумът бе закрит за външна публика – достъп получаваха само тези, които са одобрени за изпълнение на роли в „Биоскоп“ – тоест са били харесани като физически подходящи за образите, сключили договор за временно отдаване на тялото си за Роля. Това на практика означаваше да легнат в апаратурите за психоскулптура и върху предишната им личност да бъде записана „ролевата програма“ – ново „аз“, съчинено от писатели, сценаристи и психолози – сложна система от лъжливи спомени, навързани в такава цялост, която би могла да издържи няколкото месеца живот на героя, докато траят снимките със скрити камери. После опитни монтажисти да направят колаж от заснетата в реално време житейска съдба и това да се превърне в концентрирано кинодействие, годно да обикаля киносалоните и ТВ екраните по света. Накрая да легнат отново в апаратурите и да получат обратно стария си живот, подобрен с немалък хонорар.

– Ти ли си, Жана?

– Здравей, Дон.

Наместиха се край малката запазена масичка и почти синхронно изживяха неудобството от първата среща на живо след толкова разговори във форума.

– Значи ти…

– Значи ти…

Този път едновременният им смях беше спонтанна реакция, а не резултат от смущение, така че отчуждението между непознати скоро се превърна в приятелски разговор.

„… целия дирекционен съвет на „Синема виртуалитè“ – гръмна в залата нерегулиран звук и веднага се нормализира до нивото на човешките разговори. Някой беше включил медийната стена, фиксирана винаги върху канала „Киновини“. Предаваха за тържествената премиера на блокбастъра „Тристан и Жулиета“.

Двамата почти не му обърнаха внимание, едва ли можеха да им съобщят нещо, което вече не знаят за новия филм – че ролята на Тристан я играе виртуалният двойник на Елвис Пресли, а Жулиета – дигиталната реставрация на Шърли Маклейн, че виртуализаторите, които управляват триизмерните герои, са най-добрите сред най-добрите….

– При мен всичко започна няколко дни след като излязох от Ролята – заговори Доналд, – една нощ се събудих с мисълта, че трябва да накарам Санчо на сутринта да подкове по-добре Росинант, защото забелязвам, че накуцва напоследък. Вечерта за пръв път бях гледал филма „Дон Кихот“, в който изпълнявам главната роля, и отдадох това на шока да видя как човек с моята външност изживява неща, които са почти неразбираеми за мен. Но това не беше външно, идваше отдълбоко, като личен укор на съвестта, аз наистина се тревожех за моя Росинант, усещах го като член на семейството си. И това – аз, който не съм виждал жив кон през живота си, камо ли да яздя.

Жана слушаше съсредоточено, сякаш от това, което казваше събеседникът ù, зависеше съдбата на човечеството.