Пентаграм

– После започнаха още по-странните неща. Живея в един от крайните комплекси на Европолис и често ми се случва сутрин, като тръгвам на работа, да намирам във входа някой пребит наркоман, я защото не си е платил дозата, я защото нощни банди са се развличали с него. Обикновено го прекрачвам и звънвам в полицията да се погрижат за него. Но тази сутрин, щом видях поредния нещастник, проснат в локва от собствените си отпадъци, без секунда забавяне се наведох и започнах да го почиствам, изправям и обгрижвам. Нямах никакви съображения, намерения или идеи за този младеж – просто човешко същество се нуждаеше от помощ, и аз я давах, така естествено, както дишам. От този момент нататък се улавях, че все по-често реагирам, преди да съм помислил, и то все за неща, които имат отношение към справедливостта, помощ към слабите, борба с властниците. Спомените от целия ми живот се размесиха с житейската история на литературния персонаж Дон Кихот от Ламанча, така, както са го конструирали сценаристите и психолозите на „Биоскоп“. Доколкото съм чел, писателят Сервантес го е създавал като пародия на рицарските романи по онова време, но историята е останала в паметта на човечеството като пример за всеотдайно и беззащитно служение на морални принципи, които обществото вече счита за отживели. Не знам докъде ще я докарам с този душевен хибрид в главата, ама май досегашният ми живот отиде по дяволите. Пак добре, че хонорарът ми позволи да напусна работата си… Ами ти, Жана, как понася твоят живот събудените ролеви спомени?

– Истинското ми име е Жанет, във форума взех ника Жана… сещаш се защо…

– Моето пък е Дончо, от източните квартали на Европолис съм – с необяснима печал се засмя мъжът.

– Донтшоу, нещо като „не показвай“ ли? – игриво прокоментира момичето.

– Все така го разбират, макар че у нас си е най-обикновено име, та се принудих да приема Дон.

– И аз не можех да си представя, че моето обикновено име Жанет ще се прелее в легендарната Жана Д`Арк, ама се случи. Минах кастинг за физическо подобие и ме одобриха. Да си призная, явих се само заради парите, винаги съм смятала, че нямам грам артистичност, дори и този процент, който се полага на всяка жена. За моя голяма изненада избраха мен сред стотици кандидати. Тогава си мислех, че всичко е въпрос на анатомия, докато не започнаха сънищата. Интересното е, че аз даже още не съм гледала филма с мен и не мога да си го обяснявам с влияние от там. Прочетох това-онова за историческата Жана, но нищо не знам за интерпретацията, която са правили сценаристите от „Биоскоп“…

Тя ненадейно хвана ръката му и тихо каза:

– Дон, не се оглеждай веднага като ме чуеш, но не ти ли се струва, че онзи мъж през две маси ни гледа прекалено натрапчиво?

Дон се направи, че търси нещо под масата, и хвърли поглед нататък. Оня наистина гледаше. С кръглоликата си глава и малки очички Зяпачът приличаше на пенсиониран продавач и на фона на интелектуалната бохема наоколо изглеждаше като таралеж на изложба за расови кучета.

– Гледа си, сигурно ни е познал от ролите, в които фигурираме – вдигна рамене Дон; не му се обръщаше езикът да каже „играхме“. – Дано не е папарак и утре из медиите да плъзнат съчинения за връзка между двамата касови прима-статисти.

– Мислиш ли, че ще се занимават с нас както с едновремешните кинозвезди? – със съмнение възрази Жанет. – Едва ли има зрител, който да не знае за технологията на психоскулпурата, по която се правят нашите Роли. Помня, когато се появиха първите прима-статисти, имаше опит да ги правят звезди, но като се натъкнаха на пълната неадекватност между ролите и хората, които ги изпълняват…

– О, да, помня… – Все същият печален смях пробяга по лицето на Дон.

– Ето, пак нахлу… – по чертите на Жана плъзна тревожна сянка.

– Жан, добре ли си?

– При мен не идва по време на сънища, а нахлува като дежавю – изведнъж започвам да усещам, че някога преди съм стояла в този бар, пак така сме си говорили и съм си спомнила, че всъщност съм Жана Д`Арк, току-що съм превзела Орлеан и се готвя да поставя на трона Шарл VII, и в главата ми звучи безкрайно повтарящото се „Кой ако не аз, и кога, ако не сега“. И макар в момента да си спомням това като нещо изживяно, съм сигурна, че и предишния път съм си спомняла, че съм си спомнила как си спомням… нали ме разбираш?

– Как няма да те разбирам, и при мен имаше подобни усещания, но сънищата са много по-силни.

– Отначало си мислех, че трябва да поискам обяснение от „Биоскоп“ за тези бъгове в психоскулптурната им система, но започнах да си давам сметка, че това ми харесва. Сега като си помисля какво ме е вълнувало преди Ролята, ми става някак тъжно…

– При мен е същото – смятах, че професията ми дава всичко, което ми е нужно. Усещах се почти художник, като започна да обзавеждам нов офис, а сега си давам сметка, че просто съм си заравял главата като щраус, за да не виждам несправедливия свят наоколо.